Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Обхващаше ме безпокойство. Не знаех дали няма да падна в някоя ужасна дупка, или ще срещна някое вампирско същество, обитаващо тези подземни светове под мъртвите градове на Марс. До мен все още достигаше слабото сияние на факела, което ми позволяваше да различавам пред себе си посоката на извитите коридори и ме предпазваше от сблъскване в някоя стена.

Стигнах до място, където се пресичаха пет коридора. Тръгнах по единия, но внезапно светлината зад гърба ми изчезна. Спрях се да чуя шума от стъпките им, но ме затисна гробна тишина. Ясно бе, че войниците и пленникът са поели в друга посока. С чувство на облекчение побързах да се върна назад и да потърся по-безопасна и изгодна позиция. Абсолютната тъмнина затрудняваше връщането ми. Трябваше да опипвам на всяка крачка страничната стена, за да не изгубя посоката, водеща към разклона на петте коридора. Струва ми се, че цяла вечност вървях до кръстопътя. Но в никой от коридорите не забелязах дори и слаб признак на светлина.

Ослушах се напрегнато и скоро долових далечно подрънкване на оръжие, някъде в средния коридор. Тръгнах по него, търсейки светлина и звук. Но трябва да си призная, че съм следвал лъжлива следа, защото отново потънах в мрак и мълчание.

Отправих се към разклонението, когато за моя изненада стигнах до вход към три различни коридора, някои от които вече бях преминал в забързания си устрем. Единственото място, където бих могъл да чакам с известна увереност връщането на войниците, бе познатият ми кръстопът. Бях уверен, че Таркас е отведен в залата за аудиенция, за да чуе произнасянето на присъдата. Не се съмнявах, че те ще запазят живота на такъв велик воин като Таркас за участие в традиционните големи игри.

Но ако не намерех правилния път назад, навярно щях да скитам цели дни из страшния мрак, докато изнемогна от жажда и глад и умра… Дочух изведнъж нещо.

Зад гърба ми се разнесе слабо шумолене. Хвърлих бърз поглед през рамо и необикновена гледка смрази кръвта ми. Не толкова сегашната опасност всели страха в мен, колкото нахлулите ужасяващи спомени от едно далечно време. Тогава едва не полудях над трупа на човек, когото бях убил и който две горящи очи, изскочили ненадейно от тъмните дълбини, издърпаха от ръцете ми и повлякоха към мястото на ужасно пиршество. И сега в тези черни подземия аз срещнах същите диви очи, изгарящи ме в мрака, без да откривам и най-малък признак за някакво същество зад тях. Най-страшното качество на тези подземни създания е мълчанието им. Факт е, че човек никога не ги вижда — само злобни, пламтящи очи.

Тръгнах с ръка върху меча си, бавно и заднешком по коридора, отдалечавайки се от нещото, което ме следеше. Но очите напредваха към мен. Не чувах дори естествения шум от дишане. Не можех да се освободя от своя зловещ преследвач. Надясно от себе си долових внезапен шум, но, уви, срещу мен се изправи друга двойка очи, приближаваща от един страничен коридор. После чух същия шум зад гърба си отляво. Съществата бяха навсякъде около мен. Те ме бяха заобиколили при пресечката на двата коридора. Отстъплението ми бе отрязано във всички посоки, освен ако не се опитам да нападна. Не можех дори да определя естеството на зловещите създания. През деня, ако беше необходимо, бих се нахвърлил и срещу най-голямото чудовище, но притиснат от тъмнината на тези мълчаливи подземия, аз се колебаех пред чифт очи. Усетих приближаващата опасност, защото невидимите създания, ако се съди по движението на очите, се приближаваха все по-близко до мен. Постепенно те стесняваха обръча в същото страшно, дебнещо мълчание.

Имах усещането, че ще полудея от ужас. Обръщах се ту на една, ту на друга страна, за да предотвратя някое внезапно нападение. Напрежението бавно ме побеждаваше. Но гневът ми надви и като стиснах дръжката на меча, аз се хвърлих към един от невидимите си мъчители.

Съществото рязко отстъпи, но звукът зад гърба ми ме накара да се обърна навреме. С яростен вик посрещнах коварната атака на останалите, но когато настъпих към тях, те веднага се оттеглиха.

Последваха няколко мои напразни опита да ги нападна директно, но те се отдръпваха винаги в последния миг. Бях подложен на невероятно изпитание. Очевидно бе, че те чакат удобен случай да се хвърлят на гърба ми и сигурно щяха да успеят, защото повече не можех да издържам на голямото физическо изтощение. Чувствах се и психически слаб. Но в крайна сметка реших да преследвам само единия чифт очи поне докато не свърша с едно от тези тайнствени същества и се освободя от сковаващото напрежение.