Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Освен ускореното ми дишане не се чуваше нищо друго. Но знаех, че враговете ми са близко до мен. Очите пред мен сега не отстъпваха толкова бързо. Бях на една дължина на меча от тях. Вдигнах го, за да нанеса удара, който трябваше да ме освободи, но усетих върху себе си силата на тежко тяло. Нещо студено, влажно и лепкаво се впи в гърлото ми. Паднах безчувствен на земята.

Не съм бил в безсъзнание повече от няколко секунди. Съвземайки се, схванах, че едно растящо сияние осветяваше коридора наоколо ми и че очите бяха изчезнали.

Бях невредим освен леката болка в челото ми, предизвикана от удара в каменния под.

Скочих на крака, за да разбера откъде идва светлината. Четирима зелени войници идваха бързо към мен, носеха голям факел. Те все още не ме бяха видели и аз, без да губя време, потънах в първия страничен коридор. Този път не отидох далеч, за да не изгубя посоката.

Групата приближаваше входа на коридора, до чиято стена се бях прилепил плътно. Въздъхнах с облекчение, когато войниците ме отминаха. Познах в тях тримата пазачи и самия Тарс Таркас. Тръгнах след тях и скоро стигнахме килията на моя приятел. Таркас отново бе прикован с вериги към стената. Двамата, които останаха отвън, тръгнаха бавно към спираловидната стълба, водеща към горните етажи, и скоро се изгубиха от погледа ми.

Факелът бе забит в една дупка до вратата, така че да осветява едновременно коридора и килията. Аз се приближих до вратата с вече готов план за действие. Колкото и да ми беше неприятна мисълта да изпълня намерението си, знаех, че нямам друга алтернатива, ако искам да отведа Таркас в малкия лагер при хълмовете.

Дебнейки близо до стената, вдигнах меча си, за да мога да нанеса бърз удар върху пазача в момента, когато той излиза от килията.

Не искам да се спирам върху онова, което последва, но след няколко минути Таркас, носещ знаковете на уорхунски воин, вървеше бързо по коридора с факела в ръка. Десетина крачки зад него следваше Джон Картър, принцът на Хелиум.

Настигнахме другите двама, които се изкачваха по стълбата. Усетили нечие присъствие, единият попита:

— Защо се забави толкова, Тан Гама?

— Не можах да заключа веригите — отговори им Таркас, — а съм забравил и кинжала си в килията на пленника. Вие вървете, аз ще се върна.

— Както искаш, Тан Гама — каза войникът — ще се намерим после горе.

Таркас се обърна и изчака, докато двамата изчезнаха на горния етаж. Аз се присъединих към него и с изгасен факел двамата се запромъквахме по стълбата нагоре.

На първия етаж вестибюлът стигаше само до половината на сградата и за да се доберем до вътрешния двор, трябваше да преминем една стая, пълна със спящи зелени хора. Избрахме пътя, по който аз бях дошъл — през следващия етаж. Качихме се предпазливо в пустия и неосветен вестибюл. Преминахме дългата зала и стигнахме балкона над двора. Надясно от нас бе прозорецът на стаята, в която бях видял Тан Гама и другите войници, преди да отведат Таркас. Двамата се бяха завърнали и сега чувахме част от разговора им.

— Къде се бави Тан Гама? — попита единият.

— Много дълго търси кинжала си в килията на пленника.

— Кинжала си? — обади се женски глас. — Какво искаш да кажеш?

— Той забрави кинжала си в килията на Таркас и ни остави, за да се върне да го вземе — обясни първият войник.

— Но тази вечер Тан Гама беше без кинжал — каза жената. — Той го счупи в боя с Таркас и ми го даде за поправка. Той е в мен — и тя извади ножа изпод завивките си.

Войниците скочиха разтревожени.

— Тук има нещо.

— Още когато Тан Гама ни остави при стълбата, аз си помислих, че става нещо нередно. Стори ми се, че гласът му звучи особено.

— Хайде да се върнем в подземията.

Не чухме нищо повече. Аз бързо развързах ремъка си и спуснах Тарс на двора. След секунда скочих до него.

— Сега вече — каза ми Таркас — аз няма да се учудвам на нищо, което върши Джон Картър.

Нямаше нужда да ми признава, че високо цени приятелството ми, накарало ме да рискувам живота си, за да спася неговия, и че е много щастлив да ме види.

Този зелен воин бе първият човек, който срещнах в онзи далечен ден преди двадесет години, когато за първи път стъпих на Марс. Той ме бе посрещнал с вдигнато копие и жестока омраза в душата, когато ме намери върху инкубатора на неговото племе на мъртвото морско дъно отвъд Корад. А сега сред обитателите на двата свята аз нямах по-добър приятел от него.