Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Пиратите атакуваха с явната цел да ме изтикат назад няколко крачки, които биха отнесли тялото ми през оградата на кораба в безбрежната пустота. В същия миг момичето стреля. Един пират бе повален, мечът на друг отхвръкна шумно и падна в беадната, третият се строполи с моя меч, забит до дръжката в гърдите му, но с падането си го изтръгна от ръката ми.

Останах сам и обезоръжен пред единствения си враг.

Новите условия за борба очевидно се харесваха на противника ми, защото усмивка на задоволство оголи блестящите му зъби. Големите мускули, които изпъкваха под черната кожа, му вдъхваха увереността, че плячката ще бъде лесна и не си струваше да се вади кинжалът от ножницата.

Оставих го да дойде близо до мен. После се свих под протегнатите му ръце и отскочих надясно. Извъртайки се ловко, аз му нанесох силен удар в брадата, който го простря.

Нисък сребрист смях иззвъня зад гърба ми.

— Ти не си терн — чух нежния глас на момичето — въпреки златните къдри и украшенията на Сатор Трог. В целия Барзум няма човек, който да се бие така, както ти се би тази нощ. Кой си?

— Аз съм Джон Картър, принц от династията на Тардос Морс, Джедай на Хелиум — отговорих аз. — А на кого ми се е паднала честта да служа?

Момичето се поколеба, преди да отговори, и пак попита:

— Ти не си терн. Техен неприятел ли си?

— Бях във владенията им ден и половина. През цялото време животът ми бе в постоянна опасност. Бях измъчван и преследван, нападаха ме въоръжени хора и диви зверове. Никога по-рано не бях се срещал с терните и сега знаеш защо не изпитвам особено голяма любов към тях. Аз казах!

Тя ме гледаше внимателно, като че ли се опитваше да прочете нещо в душата ми, да разгадае характера ми, моите представи за рицарство.

Очевидно резултатът от наблюдението я задоволи.

— Аз съм Федора, дъщерята на Матай Шанг, Свещения хекадор на Свещените терни, техен баща, господар на живота и смъртта на Барзум, брат на Ису, принцесата на вечния живот.

Забелязах, че черният, свален от моя юмрук, бе започнал да проявява признаци на живот. Като свалих ремъците му, здраво вързах ръцете и краката му зад гърба и приковах тежкото му тяло за едно оръдие.

— Защо не по-просто? — попита Федора.

— Не те разбирам.

С леко свиване на прекрасните си рамене тя направи един жест, изразяващ хвърляне през борда на кораба.

— Аз не съм убиец — казах. — Убивам само при самозащита.

Погледна ме втренчено, поклати глава и сбърчи божествените си вежди. И тя не ме разбираше.

Дори и моята Дея Торис не би могла да разбере това — едно глупаво и опасно отнасяне с неприятел. На Барзум милост не се иска, нито се дава и всеки мъртвец означава, че малко повече от намаляващите източници на тази умираща планета ще бъдат разделени между тези, които остават живи.

Но имаше една малка разлика между начина, по който това момиче замисляше унищожаването на противника, и нежното съжаление на моята принцеса за строгата необходимост, изискваща това действие.

Мисля, че Федора по-скоро съжаляваше за вълнението, което зрелището би й доставило, отколкото се притесняваше от факта, че моето решение оставяше жив един неприятел, който можеше да ни заплашва.

Човекът вече бе възвърнал самообладанието си и ни следеше напрегнато с очи. Той беше хубав и силен — със здрави мишци, интелигентно лице и чудесно изваяни черти, на които самият Адонис може да завиди.

Неуправляваният кораб се движеше бавно над долината. Трябваше да поема командването и да насоча полета. Успях да определя разположението на Дор само в най-общи черти. От съзвездията се разбираше, че бе далеч на юг от екватора, но не бях марсиански астроном, за да се ориентирам по-точно без картите и апаратите, с които си служех като офицер от флотата на Хелиум.

Реших, че трябва да поддържам курс в северна посока, който най-бързо би ме довел до по-населените места на планетата. Корабът зави в определения курс. Един натиск върху копчето, контролиращо отблъсквателните лъчи, ни устреми далече в пространството. Лостът за скоростта бе изтеглен до крайната си точка и ние летяхме бързо на север. Издигахме се все по-високо и по-високо над тази зловеща долина на смъртта.

Когато минавахме над владенията на терните, само святкания на оръжията далече долу бяха немият признак за яростта на боя, бушуващ все още край границата. До ушите ни не достигаше никакъв звук, защото през разредената атмосфера трудно прониква звуковата вълна — тя се разсейва във въздуха.