Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

— Завържете ги, но не ги убивайте!

Той бе вече свободен и лично наблюдаваше моето обезоръжаване и завързване. Бе убеден, че съм здраво притиснат. Би било така, ако бях марсианец, но сега в мен се надигаше смях от детинските върви, с които омотаваха ръцете ми. Във всяко удобно време бих могъл да ги разкъсам като памучни конци.

Привързаха ни заедно с момичето. Успяха да изравнят нашата машина с повредения боен кораб и скоро ние се озовахме в него.

Стотици черни хора обитаваха този носител на смърт и разруха. Доколкото им позволяваше бойната дисциплина, те ни обкръжиха, за да разгледат по-отблизо пленниците си.

Красотата на момичето предизвика коментари и вулгарни шеги. Очевидно тези самонадеяни свръхчовеци отстъпваха на червените хора от Барзум по рицарство.

Моята късо подстригана черна коса и цветът ми на терн станаха предмет на оживени разговори. Когато Ксодор разказа на другарите си за воинските ми способности и странния произход, те се натрупаха около мен с множество въпроси.

Фактът, че носех въоръжението и украшенията на терн, убит от представител на непозната раса, ги убеди, че съм неприятел на техните наследствени врагове, и ме представи в много добра светлина.

Черните мъже, както казах, бяха красиви и отлично развити физически. Офицерите се отличаваха с великолепието на своето снаряжение. Инкрустирано със злато, платина, сребро и други скъпоценни камъни, то почти покриваше тялото им.

Бойната униформа на най-висшия офицер бе покрита от солидно количество диаманти, което се открояваше върху абаносовия фон на кожата му с необикновен блясък. Гледката беше очарователна — красивите мъже, светлината на техните накити, полираното дърво и великолепните украшения по стените на кабината, инкрустирани с камъни и метал в сложни и красиви рисунки, обгореното злато на ръчните дръжки, блясъкът на оръдията.

Федора и аз, все така вързани, бяхме отведени и хвърлени в малко отделение само с едно кръгло прозорче. Нашите стражари ни оставиха и затвориха вратата зад себе си. Ние чувахме как горните работят около счупените перки и от прозорчето успяхме да видим, че корабът се носи плавно на юг. Известно време никой от нас не проговори. Всеки бе зает със своите мисли. Аз разсъждавах върху съдбата на Тарс Таркас и Тувия.

Дори и да бяха успели да се спасят от преследване, те сигурно са попаднали в ръцете или на червените, или на зелените хора и като бегълци от долината Дор те не могат да очакват нищо друго освен бърза и нелепа смърт.

Колко исках сега да съм с тях. Мисля, че аз бих могъл да разкрия пред интелигентните червени хора на Барзум страшната измама, която едно жестоко и безсмислено суеверие бе наложило върху тях.

Тардос Морс би ми повярвал. В това бях абсолютно сигурен. Познавайки добре неговия характер, бях уверен, че той ще има куража да изрази своите убеждения. Нямах съмнение и в това, че и Дея Торис също би ми повярвала. И други мои приятели — червени и зелени воини — с готовност биха понесли вечното проклятие заради мен. Подобно на Таркас те ще ме следват навсякъде по моя път.

Единствената опасност сега бе тази, че дори и да избягам от черните пирати, аз мога да попадна при неприятелски настроени червени или зелени хора. А това би означавало бърза смърт.

Но трябваше да прогоня тези мисли от главата си, понеже вероятността да се спася някога от настоящите си врагове бе много малка.

Момичето и аз бяхме вързани с едно въже, което ни позволяваше да се движим само метър-два в кръг. Седяхме на една ниска скамейка — единствената мебел в стаята. Тя беше изработена от сорапусово дърво. Подът, таванът и стените бяха от карборундов алуминий — лека и изолираща сплав — широко употребявана от марсианците в бойното корабостроене.

Замислен за бъдещето си, аз не откъсвах очи от прозорчето. Погледнах към Федора. В погледа й долових едно странно изражение, което по-рано не бях виждал върху лицето й. Тя изглеждаше още по-красива.

Нейните светли клепачи премрежваха очите й и една лека червенина покри бузите й. Очевидно се почувства неловко от това, че бе забелязана да съзерцава по-низше от нея същество.

— Дали не намирате разглеждането на същество от по-долен произход за интересно занимание? — шеговито попитах аз.

— О, много — каза тя, — особено когато има такъв хубав профил.

Мой ред бе да се изчервя, но почувствах шегата в гласа й, който търсеше усмивката по пътя към смъртта.

— Знаете ли къде отиваме? — попита Федора.