Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Стана много студено. Дишането ни се затрудняваше. Пиратът и Федора не сваляха погледите си от мен.

— На тази височина бързо ще изпаднем в безсъзнание — каза спокойно момичето. — Ако не искаш смъртта на всички ни, трябва да слезем по-ниско.

В гласа й не долових и отсянка на страх. Все едно ми казваше: «По-добре вземи чадър. Ще вали.»

Спуснах кораба на по-малка височина. И съвсем навреме. Момичето припадна. Черният пират също загуби съзнание, докато аз самият, струва ми се, само с усилия на волята си се държах на крака. Човекът, върху когото падна цялата отговорност, трябва да е в състояние да издържи повече. Сега летяхме ниско над подножията на Отц. Бе сравнително топло и за изтощените ни дробове имаше въздух в изобилие. Мъжът отвори бавно очи, а миг по-късно и момичето.

— Краят беше близък — каза то.

— Това ме научи на две неща поне — отвърнах.

— Какви?

— Че дори Федора, дъщерята на господаря на живота и смъртта, е смъртна.

— Само в Ису има безсмъртие — продължи тя. — Ису е единствено за расата на терните. В това е безсмъртието им.

Долових бегла усмивка върху лицето на пирата при нейните думи. Щяхме да разберем смисъла на тази усмивка по един твърде неприятен начин.

— Ако другото нещо, което току-що си научил — говореше Федора, — те е довело до същите погрешни заключения, то ти не си станал по-богат със знания, отколкото преди.

— Другото е, че нашият черен приятел тук не е от близката луна. Щеше да умре неколкостотин метра над Барзум. Ако ние бяхме продължили полета към Турия, той би загинал много скоро.

Федора учудено погледна пирата.

— Ако не си от Турия, тогава откъде си?

Той сви рамене и извърна главата си в обратна посока. Момичето заповеднически тупна с малкия си крак.

— Дъщерята на Матай Шанг не е свикнала да не получава отговор на въпросите си. Същество от по-долен произход трябва да приеме за чест, че представител на свещената раса, роден да наследи вечния живот, го е удостоил с внимание.

— Ксодор, даторът на първородните на Барзум, е научен да дава заповеди, а не да изпълнява — с усмивка й каза той и се обърна към мен: — Какви са намеренията ти?

— Аз смятам да отведа и двама ви на Хелиум — казах. — Нищо лошо няма да ви се случи. Червените хора на Хелиум са добри и великодушни и ако те изслушат разказа ми и повярват, вече няма да има доброволно поклонение по реката Исс и абсурдната вяра, която са хранили толкова векове в сърцата си, ще бъде изкоренена.

— Ти от Хелиум ли си? — попита пиратът.

— Аз съм принц от династията на Тардос Море, Джедай на Хелиум, но не съм от Барзум. От друг свят съм.

Ксодор внимателно ме наблюдаваше.

— Напълно ти вярвам — ти не си от Барзум — каза той. — Никой от този свят не би могъл сам да надвие осем от първородните. Но защо носиш златната коса и свещеното украшение на терн?

— Те са плячка след победата — казах аз и с един замах свалих перуката от главата си.

Пиратът с учудване погледна моята черна коса. Очевидно той очакваше да види плешивата глава на един терн.

— Но ти наистина си от друг свят — ужасен промълви той. — С кожата на терн, черната коса на първородните и силата на десет датори, превъзходството ти може да признае дори Ксодор. Нещо, което никога не би направил, ако ти беше барзумианец.

— Ти ми каза много неща, приятелю, без да ги обясниш — прекъснах го аз. — Разбрах, че името ти е Ксодор, но кои са първородните и какво е датор и защо не би признал победата на един жител на Барзум?

— Първородните на Барзум — обясни пиратът — са расата на черните хора, на които аз съм датор, или, както биха казали по-низшите барзумианци, принц. Моята раса е най-старата на планетата. Ние следваме произхода си, дошъл от Дървото на живота, което е цъфнало в центъра на долината Дор преди двадесет и три милиона години.

С течение на вековете плодовете на Дървото са претърпели постепенните промени на една еволюция, развивайки се от чист растителен вид към комбинация от растение и животно. В първите етапи плодът на Дървото имал само способността за самостоятелно движение, докато стъблото му си оставало закрепено върху родителското тяло. По-късно в плода се развил мозък, който им позволил да мислят и да се движат. С развитието на усещанията те достигнали до способността да сравняват.

Изминали дълги периоди от време. Върху Дървото се появявали и изчезвали много форми на живот, но все още били свързани с родителското тяло. Най-сетне в плода се развили мънички растителни хора, каквито сега виждаме с огромните им размери в долината на Дор, висящи чрез стъбла, излизащи от върховете на главите им, на клоновете на Дървото.