Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Аз бях напълно запознат с механизмите на всички типове летателни машини на Барзум. Девет години бях участвал в боевете с флотата на Хелиум. Бях летял с малка разузнавателна машина, бях командвал и най-големия боен кораб, който някога е плувал във въздуха на умиращия Марс.

Мисълта при мен бе действие. Хванах Тувия за ръка и пошепнах на Таркас да ме следва. Бързо се спуснахме към една малка машина, която стоеше по-далеч от борещите се воини. Щом влязохме, поставих ръката си на двигателния лост. Натиснах копчето, контролиращо лъча на отблъскването, това чудесно откритие на марсианците, което им позволява да летят в разредената атмосфера на планетата си в големи кораби.

Машината се залюля леко, но не мръдна. Отново вик на предупреждение стигна до ушите ни. Към нас идваха десетина черни пирати. Бяхме открити. Продължавах да натискам с бясна настойчивост малкото копче, което трябваше да ни вдигне в пространството, но корабът не се подчиняваше.

Причината за отказа се криеше в това, че машината бе за двама души. Енергията за отблъскване беше точно изчислена. Голямата тежест на Таркас ни приковаваше.

Черните бяха вече съвсем близо и нямахме време за колебание или съмнение. Аз натиснах копчето дълбоко навътре и го заключих. После дръпнах лоста, измъкнах се от машината и с изтеглен меч посрещнах нападението.

Един женски вик се разнесе зад гърба ми и секунда по-късно, когато черните връхлитаха, чух високо над главата си слабия глас на Тувия: «Принце мой, о, принце, искам да остана и умра с…» Останалите думи се загубиха.

Моята хитрост бе успяла и поне временно Тувия и Таркас бяха в безопасност.

За момент изглеждаше, че не бих могъл да издържа натиска на нападателите си, но и сега, както при други случаи, когато трябваше да устоявам срещу неравенството върху тази планета на буйни същества, аз усетих, че моята земна сила надминава далеч тази на противниците ми.

Размаханото острие на меча ми изплете мрежа от смърт. Черните се опитваха да ме достигнат с късите си мечове, но отстъпиха и по лицата им се изписа уважение.

Знаех, че много скоро големият им брой ще ме изтощи и повали на земята. Щях да падна мъртъв много преди последния от тях. Потръпнах от мисълта, че ще загина по този начин и на това ужасно място, откъдето нито дума за моя край нямаше да стигне до Дея Торис.

Но древният ми дух не се предаде. Борческата кръв на моите прадеди от Вирджиния кипна във вените ми. Обзе ме бурната радост от предстоящ бой. Усмивката, която бе въздействала на хиляди врагове, се появи на устните ми. Мисълта за смъртта напусна съзнанието ми и аз се хвърлих с такава стръв срещу противниците си, която ще помнят завинаги малкото останали живи.

Знаех, че и други черни воини ще дойдат в подкрепление, затова напрягах ума си, търсейки средство за спасение. То дойде неочаквано. В един момент противниците ми се отдръпнаха назад, за да отдъхнат. Гледаха ме злобно, но в поведението им имаше сянка на респект.

— Терн — каза един, — ти се биеш като датор. Без твоята презряна жълта коса и бяла кожа ти би бил чест за първородните на Барзум.

— Аз не съм терн — отговорих аз и се готвех да им обясня, че съм от друг свят, смятайки, че като постигна примирение с тези хора и се боря заедно с тях срещу терните, бих могъл да получа помощта им и да си върна свободата. Но един тежък предмет ме удари със силен трясък между раменете и едва не ме събори.

Когато се обърнах да посрещна този нов неприятел, нещо премина над рамото ми и блъсна в лицето един от черните пирати, който безчувствен падна на поляната. Тогава видях провлачената котва на голям въздушен кораб, може би за около десет души.

Той плуваше бавно над главите ни. Моят единствен шанс за спасение. Корабът се издигаше плавно и сега котвата бе пред мен, само няколко метра нагоре.

Само с един скок пред смаяните погледи на пиратите аз се издигнах високо над тях. С втория скок успях да сграбча вече бързо отдалечаващата се котва.

Висях на едната си ръка, влачен през клоните на високата растителност в градината, и чувах викове и вой под себе си.

Грациозно завивайки на юг, корабът скоро ме отнесе отвъд билото на Златните скали, над долината Дор, където две хиляди метра под мен лежеше трепкащо на лунната светлина загубеното море на Корус.

Изкачих се внимателно до седящо положение върху куките на котвата. Дали случайно корабът не е празен? Дано. Или може би принадлежи на някой приятелски народ и е попаднал в ръцете на пиратите или терните? Фактът, че се оттегляше от сцената на боя, поддържаше отчасти хипотезите ми.