Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Дойде ми наум една мисъл, подсказана ми току-що от Тувия.

— Защо не вземем няколко банти и ги пуснем свободни пред нас под повърхността?

— Това сигурно ще отвлече вниманието от нас — засмя се момичето.

То започна да ги зове с нисък, пеещ глас, докато следвахме уморителния си път през мрежата от проходи и зали.

Скоро тихи, меки стъпки се чуха и зад гърба ни засветиха големи зелени очи. От един страничен тунел гъвкава, жълтеникава редица запълзя дебнешком. Ниско ръмжене оглушаваше ушите ни от всички страни, когато едно по едно свирепите животни се отзоваваха на вика на господарката си.

Подобно на добре обучени кучета, те вървяха заедно с нас, но аз с безпокойство забелязах гладното им изражение, когато ни гледаха с Тарс Таркас. Скоро бяхме заобиколени от около петдесетина животни. Две вървяха като стражи до Тувия. Нечии гъвкави тела от време на време се докосваха до кожата ми. Това бе странно зрелище: почти безшумно вървене на голи човешки крака и животински лапи, златните стени, осеяни със скъпоценни камъни, смъртна светлина, хвърляна от малките радиеви кълба, грамадните гривести, хищни животни, притискащи се с тихо ръмжене в нас, мощният зелен воин, извисен над всички ни, аз самият, увенчан с безценната диадема на един Свещен терн, и водещото процесията красиво момиче. Не ще го забравя скоро.

Тувия ни спря, когато приближихме до голяма, осветена зала. Първо тя погледна вътре и после ни направи знак да я последваме. Стаята бе изпълнена с представители на невероятните видове, населяващи този подземен свят. Една разнородна колекция от мелези — потомци на затворниците от външния свят, червените и зелените марсианци и бялата раса на терните.

Постоянното живеене под земята бе набраздило с особени белези кожите им. Те приличаха повече на трупове, отколкото на живи същества. Едни бяха разкривени, други осакатени, а мнозинството от тях, както ни обясни Тувия, бяха слепи.

Налягали свити или изтегнати на пода, понякога едно върху друго, те ми напомняха илюстрациите, които съм виждал в изданията на Дантевия «Ад». Не бе ли това наистина един ад, населен от загубени души, осъдени без капчица надежда за спасение?

Ние преминахме на криволици из залата, а бантите душеха гладно съблазнителната плячка, простряна пред тях — беззащитна и изкушаваща. Бяхме принудени още много пъти да се срещнем с тези нещастни създания, с оковани затворници и животни.

— Защо не виждаме и терни? — попитах аз.

— Те рядко идват нощем в подземния свят, защото именно тогава големите банти търсят своите жертви. Терните се страхуват от страшните обитатели, които сами са хранили и оставили да се развиват. А и самите затворници понякога се обръщат срещу тях и ги разкъсват. Тернът никога не знае от коя тъмна стене ще излезе убиецът му.

Но през деня е друго. Тогава коридорите и стаите са пълни с пазачи, стотици роби от храмовете горе идват в хамбарите и складовете. Всичко е оживено. Вие не видяхте, защото не ви преведох през обикновените пътища, а през рядко употребяваните околни проходи. Но възможно е да срещнем някои терн и сега. Понякога се налага и след залез-слънце да идват. Затова се движа с такава предпазливост.

Но ние стигнахме горните галерии, без да бъдем открити, и Тувия ни спря в началото на къс, но стръмен наклон.

— Над нас е вратата, която води към вътрешните градини. Оттук пътят ни до външните стени, дълъг шест километра, ще бъде изпълнен с безброй опасности. Навсякъде патрулират стражи. Всеки сантиметър от стените се наблюдава от часовой.

Не разбирах нуждата от такава огромна въоръжена сила, струпана на едно място, оградено от толкова суеверие и мистерии, че нито една душа от Барзум не би се осмелила да приближи до него. Запитах Тувия от какви неприятели се страхуват терните в непристъпната си крепост.

— Те се страхуват от черните пирати на Барзум, о, принце — отговори тя.

Тувия отвори близката врата и до ноздрите ми достигна дъхът на растителността. Лъхна ни студеният нощен въздух. Бантите подушиха непознатите миризми и с глухи ръмжения се хвърлиха стремително напред в градината. Внезапно от покривите на храмовете се разнесе силен вик на тревога и предупреждение, който, подет от място на място, се разпространи във всички посоки, докато не отекна като смътно ехо в далечината.

Големият меч на Таркас изскочи от ножницата. Тувия се сви до мен.

— Какво е това? — попитах аз.