Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Не само наше право е да напрегнем силите си и да избягаме — това е дълг, от който не трябва да се отклоняваме дори и да бъдем хулени и измъчвани от собствения си народ, когато се завърнем при него. Само по такъв начин ще разкрием истината на онези отвън и макар вероятността да се повярва на нашия разказ да е малка, защото смъртните държат на своето глупаво очарование пред всевъзможни суеверия, ние ще бъдем подли страхливци, ако отстъпим от ясната си цел.

При това възможно е със силата на доказателства истината на нашите твърдения да се приеме и поне да се постигне компромис, като се изпрати експедиция за изследване на тази отвратителна подигравка с небето.

— Аз никога по-рано не бях разглеждала въпроса така — каза момичето. — Наистина бих дала живота си хиляди пъти, ако можех да спася една-единствена душа от ужасния живот, който водих тук. Да, ти си прав и аз ще дойда с вас дотам, докъдето стигнем. Но се съмнявам, че някога ще успеем да избягаме.

Обърнах въпросителния си поглед към Таркас.

— Към вратите на Ису или към дъното на Корус, към снеговете на севера или към снеговете на юга, Тарс Таркас ще следва Джон Картър. Аз казах.

— Хайде тогава — извиках аз, — трябва да тръгваме, защото не бихме могли да бъдем по-далече от спасението, отколкото сме сега, в сърцето на тази планина, между четирите стени на залата на смъртта.

— Хайде — каза момичето, — но не мислете, че не можем да попаднем на по-лошо място от това в територията на терните.

Тя отвори секретната врата към стаята с другите затворници. Десетте червени марсианци, мъже и жени, след като изслушаха плана ни, решиха да се присъединят към нас, макар явно да бяха водени от лоши предчувствия, защото предизвикваха съдбата и се противопоставяха на едно вековно суеверие. Тувия, така се казваше момичето, бързо ги освободи. Ние с Тарс прибрахме оръжията от мъртвите — мечове, кинжали и два револвера.

С Тувия като наш водач ние тръгнахме бързо, но предпазливо през една мрежа от проходи. Преминавахме през големи стаи, изсечени в здравата скала, следвахме извити коридори, изкачвахме се по стръмни наклони, прикривахме се от време на време в мрачни ниши при шума на приближаващи стъпки.

Нашата цел според Тувия бе един далечен склад, където се пазят оръжия и амуниции. Оттам тя щеше да ни води към върха на скалите, за да поемем в трудна борба пътя през самото сърце на крепостта на Свещените терни към външния свят.

— И дори тогава, о, принце — извика тя, — ръката на Свещения терн е дълга. Тя стига до всички хора на Барзум. Неговите тайни храмове са скрити навсякъде. Където и да отидем, ако избягаме, известието за нас вече ще е пристигнало и смъртта ще ни чака, преди да омърсим въздуха с богохулството на нашето присъствие.

Бяхме вървели може би час и Тувия тъкмо ми шепнеше, че наближаваме първата си цел, когато, влизайки в голяма черна зала, попаднахме на терн.

Освен коженото си облекло и скъпоценните украшения той носеше на челото си златен кръг, в центъра на който бе поставен голям камък, точния двойник на който аз бях виждал върху гърдите на дребния старик преди близо двадесет години в атмосферната инсталация.

Това бе най-голямото украшение на Барзум. Известно е, че съществуват две такива и те се носят като знак за ранга и положението на двамата старци, под чиито грижи бе оставено действието на големите машини, изпомпващи изкуствената атмосфера във всички части на Марс от една грамадна инсталация. Тайната на нейната мощност сложи в мое владение силата да спася от незабавна смърт живота на един цял свят.

Камъкът, носен от терна, пръскаше девет отделни лъча — седемте главни цвята на нашата земна дъга и други два, неизвестни за нас и с неописуема красота.

Когато тернът ни видя, очите му се свиха злобно и той извика:

— Стойте! Какво значи това, Тувия?

Вместо отговор момичето вдигна револвера и стреля в него.

— Животно! Най-после си отмъстих след толкова години — тя се обърна към мен и възкликна: — О, принце, съдбата наистина е добра към нас. Пътят е труден, но благодарение на това мъртво същество ние ще можем да стигнем до външния овят. Не забеляза ли странната прилика между този Свещен терн и теб?

Съществото наистина имаше моя ръст, очи и черти, само косата му бе една купчина разчорлеии жълти кичури, подобна на онези, които бях убил.

— Каква прилика? — попитах аз. — Да не искаш с моята черна и къса коса да се представям за жълтокосия жрец?

Тогава Тувия се приближи до тялото му, извади златния кръг от челото и за мое изумление повдигна цялата коса от главата му. Дойде при мен и като положи жълтата перука върху моята коса, ме короняса с великолепната скъпоценност.