Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

— Значи Свещените терни са тези, които почувстваха тежестта на ръката ми? — попитах аз.

— О, не, ти повали по-низши терни, но от същата жестока раса. Свещените терни живеят в горните склонове на мрачните скали, гледайки широкия свят, от който жънат своята плячка.

Лабиринти свързват тези пещери с пищните палати на Свещените терни и през тях преминават по-низшите, ордите роби, затворници и хищни зверове — мрачните обитатели на това мрачно място. В тази обширна мрежа от проходи и безбройни камери живеят хора и животни, които са родени в тъмното и зловещо подземие и никога не са виждали, нито ще видят светлината на деня. Те са тук, за да изпълняват заповедите на терните — те са тяхна храна и развлечение.

От време на време някой нещастен поклонник, отнесен в мълчаливото море от студената Исс, успява да избяга от растителните хора и от големите бели маймуни, които пазят храма на Ису, но попада в безпощадните хватки на терните. Или, както се случи с мен, е пожелан от Свещения терн, който наблюдава от балкона над реката, извираща от недрата на планините, за да се влее в загубеното море Корус.

Всички, които стигнат долината Дор, според обичая са законната плячка на растителните хора и маймуните. Ако някой се спаси от ужасните владетели на долината дори за няколко часа, терните могат да го поискат за себе си. Понякога Свещеният терн, който наблюдава, потъпква правата на животните на долината и им отнема плячката. Казват, че някоя случайно заблудена жертва на барзумианското суеверие може да се изплъзне от ръцете на безбройните нападатели, обсаждащи пътя й от момента, когато излезе от подземния проход, през който тече Исс, и влезе в долината Дор пред стените на храма на Ису. Но каква съдба го очаква там, това не знаят дори Свещените терни, защото онзи, който е преминал през Златните стени, никога не се е връщал, за да разкрие мистериите, криещи се от самото начало на Времето.

Храмът на Ису за терните е това, което хората от външния свят си въобразяват, че е долината Дор за тях. Той е крайното пристанище на спокойствието и щастието, убежище, в което преминават дните им и където се живее вечно сред плътски възторзи, най-близки на тази раса от умствени гиганти и морални пигмеи.

— Значи, както разбирам, храмът на Ису е небе на небесата — казах аз. — Нека се надяваме, че там терните ще бъдат посрещани, както те посрещат тук другите.

— Кой знае? — прошепна момичето.

— Съдейки по онова, което каза, терните са също смъртни. Но аз съм слушал винаги хората на Барзум да говорят за тях със страх и почит, тъй както се говори за самите богове.

— Терните са смъртни — отговори тя. — Те умират така, както умираме и ние. Онези, които преживеят определения им дълъг живот от хиляда години, според обичая могат да поемат своя път към щастието през тунела към Ису.

За онези, които умират по-рано, се предполага, че прекарват остатъка от отреденото им време в образа на растителен човек и затова растителните хора се смятат за свещени от тях, тъй като вярват, че всяко едно от тези отвратителни създания преди е било терн.

— А ако умре един растителен човек? — попитах.

— Ако умре преди изтичането на хилядната година от раждането на терна, чието безсмъртие го населява, тогава душата преминава в голяма бяла маймуна. Но ако и маймуната умре преди точния час, душата се загубва завинаги и прекарва цялата вечност в трупа на гъвкавия и страшен силиан, чиито гърчещи се множества вълнуват лунното море след слънчевия залез и странни сенки шарят из долината.

— Днес ние изпратихме множество свещени терни в силианите — каза смеещият се Таркас.

— И затова вашата смърт ще бъде много по-ужасна — каза девойката. — А тя ще настъпи, вие не можете да се спасите.

— Един се е спасил преди много векове — напомних аз, — а онова, което е направено веднъж, може да се направи отново.

— Безполезно е дори да се опитва — каза тя безнадеждно.

— Но ние ще опитаме и ти ще дойдеш с нас, ако искаш.

— За да бъда умъртвена от своя собствен народ и да направя паметта си позор за семейството си? Един принц от династията на Тардос Море не би трябвало да предлага такова нещо!

Моят приятел слушаше мълчаливо, но аз усещах прикованите му очи и знаех, че той чака отговора ми, както се чака присъда. Ако аз приемех неизбежността на вековното суеверие, ние всички трябваше да останем в това страшно убежище на ужас и жестокост и да очакваме страшната си съдба.

— Имаме право да избягаме, ако можем — отговорих аз. — Нашето морално чувство не ще бъде наскърбено, ако успеем, защото знаем, че такъв живот, в любов и мир, в благословената долина Дор, е една груба и зловеща измама. Знаем още, че долината не е свещена и че терните не са свещени — те са раса от жестоки и безсърдечни смъртни, които не знаят нищо повече за бъдещия реален живот от нас самите.