Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Тувия посочи с ръка към небето. Видях високо над нас летящи тъмни тела. Почти веднага от странните фигури блесна светлина. Разнесоха се изстрели от пушки.

— Черните пирати на Барзум, о, принце — каза Тувия.

Въздушните кораби на грабителите се спускаха все по-ниско към отбраната на терните. Те изпращаха залп след залп върху пазачите на храмовете. Когато те се спуснаха близо до земята, бойците на терните се устремиха, но техните изстрели не спряха мрачните, черни кораби. Повечето от тях бяха малки машини, построени за двама или трима човека. По-големите се държаха високо, като хвърляха бомби върху храмовете.

Явно в отговор на команден сигнал пиратите се спуснаха стремглаво в самия център на тернските войски. Без да изчакат приземяването на машините, създанията, които ги управляваха, скочиха между терните. Никога не бях виждал подобно сражение. Мислех, че зелените марсианци са най-свирепите бойци във вселената, но стремителната атака на черните пирати надмина представите ми.

Под ярката светлина на двете луни цялата сцена се виждаше до най-малката подробност. Сцена, в която златокосите терни се бореха отчаяно в ръкопашен бой с черните си врагове. Пред очите ни се разиграваха невероятни епизоди — смъртта и вълшебната красота на градината се сляха в едно.

Огънят на битката не ни бе достигнал, но ние ясно виждахме биещите се воини. Особено ме интересуваха черните пирати, за които бях чувал разни легенди по време на моя предишен живот на Марс. Разказваше се, че обитават малка луна и през дълги периоди слизат на Барзум. Нападенията им се отличават с жестокост и насилие. На тръгване отнасят със себе си голяма плячка — огнестрелни оръжия, амуниции, млади момичета, които според слуховете принасят в жертва на някакъв свой бог.

Сега ми се бе предоставил чудесен случай да ги видя отблизо. Те бяха едри хора с красиви и изразителни черти. В погледа им се долавяше хитрост. Само цветът на кожата ги отличаваше от нас — той можеше да се сравни само с полиран абанос, допълващ красотата им. Но никога не бях виждал такава злостна алчност за кръв, каквато тези демони на въздуха проявиха в борбата с терните.

Навсякъде около нас лежаха техните зловещи машини, които терните необяснимо защо не се опитваха да развалят. От време на време някой черен пират изнасяше в ръцете си млада жена и докато неговите другари го защитаваха, той затваряше жертвата си в летящ кораб. Усилията на терните да спасяват бяха безрезултатни.

Тувия успя да ми каже, че черните воини нападат едновременно цялото владение на терните, което окръжава долината Дор.

— Разбираш ли сега, о, принце, защо милиони воини пазят денем и нощем териториите на Свещените терни?

Това, което сега виждаш, е само повторение на онова, ставало тук десетки пъти през петнадесетте години, откакто съм пленница. От незапомнени времена пиратите на Барзум нападат. Но никога не довеждат своите експедиции дотам, че да заплашат с изкореняване расата на терните. Те я използват като забавление в жестоката си бойна игра.

— Защо терните не унищожават техните неохранявани машини? — попитах аз. — Това сигурно би охладило смелостта на черните.

— Не смеят. Преди векове те опитали веднъж, но цял месец след това големи черни бойни кораби кръжали над планините Отц, сипейки тонове бомби над храмовете и градините, докато всички терни, които не били избити, не се скрили за дълго в подземните галерии. Терните знаят, че живеят само по милостта на черните хора. Били са тъй близко до унищожението на расата в онази далечна нощ, че сега не искат да рискуват отново.

Неочаквано и за терните, и за пиратите в боя се намеси нещо ново. Големите банти, които бяхме пуснали в градината, първоначално уплашени, а сега разгневени и възбудени от миризмата на прясна кръв, се хвърлиха сред борещите се. Един ужасен рев на животинска ярост се изтръгна от животните, когато почувстваха топлата плът под мощните си нокти. Настана паника. Терните и черните хора се обърнаха едновременно срещу общия неприятел, защото бантите не проявяваха никакво пристрастие. Под тежината на големите им тела падаха десетки воини. Те покосяваха жертвите си с мощни лапи и разкъсваха телата им. Сцената бе приковала погледите ни, но разбрах, че губим ценно време. Битката можеше да се окаже средство за нашето избавление. Докато терните бяха заети със своите нападатели, аз потърсих място сред борещите се. Ако успеехме да стигнем стените, ние може би щяхме да намерим изход към външния свят, такъв, който да е по-слабо защитен от стражите. Но мисълта за най-простия път към свободата дойде, когато спрях погледа си на въздушните кораби.