Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Пъпките, от които се появявали растителните хора, приличали на големи орехи с диаметър около тридесет сантиметра, разделени чрез двойни преградни стени на четири части. В едната част се развивал растителен човек, в другата — шестнадесетокрак червей, в третата — прародителят на бялата маймуна, а в последната — първичният черен човек на Барзум.

Когато пъпката се пуквала, растителният човек оставал висящ на стъблото си, но другите три части падали на земята, където усилията на затворените в тях същества ги разделяли в различни посоки.

По такъв начин с течение на времето целият Барзум бил покрит с хиляди затворени създания.

Безброй векове те живели дълго в коравите черупки, търкаляйки се из широката планета, попадайки в реки, езера и морета, за да бъдат разпространени все повече и повече по земята на новия свят.

От тях измрели билиони, преди първият черен човек да се освободи от тъмнината. Подтикван от любопитство, той счупил другите черупки. Така започнало заселването на Барзум.

Чистата кръв на първия черен човек останала незаразена от смесване с други създания. От шестнадесетокракия червей и първата бяла маймуна са се породили останалите форми на животинския свят на Барзум.

— Терните — ехидно продължи той — са само резултат на многовековната еволюция на чистата бяла маймуна. Те са от низш произход. Има само една раса от истински и безсмъртни същества на Барзум. Това е расата на черните хора.

Дървото на живота е мъртво, но преди да умре, растителните хора се откъснали от него и сега скитат из Барзум заедно с другите деца на нашия родител.

Тяхната двуполовост им позволява да се размножават като истински растения, но в други отношения те не са напреднали през епохите на съществуването си. Действията и движенията им са до голяма степен дело на инстинкта и не се ръководят от разума, защото мозъкът на растителния човек е малко по-голям от върха на кутрето ти. Той е достатъчен, за да ги насочва към източника на храната им, обикновено растителност и кръвта на животни, както и да командва вкусовите усещания. Те нямат развито чувство за самосъхранение и затова без страх се хвърлят в опасностите, което ги прави свирепи противници в боя.

Не разбрах защо черният човек се опитваше така надълго да обяснява пред неприятеля си произхода на барзумианския живот. Изглеждаше неуместно за един горд член на горда раса да се впуска в разговори с победителя си. Особено когато лежи здраво завързан пред него.

Той лежеше пред мен до лостовете и имаше добра видимост към задния край на кораба. В края на разказа му долових едно напрежение в погледа му, съсредоточен в някаква точка зад гърба ми. После през тъмните орбити на очите му премина тържествуващ блясък.

Бях намалил сравнително скоростта на кораба, защото долината на Дор вече отстоеше на стотици километри от нас и се чувствах в безопасност.

Обзе ме тревога. Проследих неговия поглед, за да видя нещо, което уби малката ми надежда за свобода.

Голям боен кораб, летящ мълчалив и неосветен в тъмнината на нощта, изскочи близо до нас.

Сега разбрах защо черният пират ме е държал в плен на увлекателния си и странен разказ. Той е усетил отдалеч приближаването на помощта и ако не бе трепването в очите му, десантната група отдавна щеше да ни нападне. Но аз бях достатъчно опитен във въздушния бой и можах да предприема най-верните маневри. Дадох заден ход и спуснах малкия ни кораб цели петдесет метра надолу. Виждах над главата си люлеещите се фигури на десантчиците. После вдигнах кораба под остър ъгъл и поставих лоста за скоростта до пределната му точка.

Моята великолепна машина устреми стоманения си нос като стрела на лък в бръмчащите перки на гиганта. Ако можех да ги докосна, огромната маса над нас би била безпомощна в продължение на часове, а бягството ми — отново възможно.

В същата минута слънцето изскочи на хоризонта, разкривайки стотина мрачни, черни лица, надничащи към нас.

Чуваха се яростни викове, раздаваха се команди, но бе много късно да се спасяват огромните перки и ние с трясък се блъснахме в тях.

Едновременно с удара дадох заден ход на машината, но носът й се беше вклинил в дупката, която сам направи в задната част на вражеския кораб.

Секундите, които загубих, за да се освободя, бяха достатъчни за черните пирати. Те изпълниха цялата кабина.

Нямаше борба. Преди всичко нямаше място за истински бой. Ние просто бяхме удавени в множеството. Когато мечовете на воините ме застрашиха, една команда на Ксодор сдържа ръцете им.