Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

— Донесох ти това. — Гейл вдига един колчан. Вземам го и виждам, че вътре има само една обикновена стрела. — Идеята е да бъде символично. Как даваш последния изстрел от войната.

— Ами ако не улуча? — питам аз. — Дали Коин ще я вземе и ще ми я донесе? Или сама ще простреля Сноу в главата?

— Ще улучиш. — Гейл нагласява колчана на рамото ми.

Стоим лице в лице, без да се поглеждаме в очите.

— Не дойде да ме видиш в болницата. — Той не отговаря, така че накрая просто го казвам: — Твоята бомба ли беше?

— Не знам. И Бийти не знае — отговаря той. — Има ли значение? Винаги ще си мислиш така.

Той ме чака да отрека: искам да отрека, но е вярно. Дори сега виждам проблясването, което я възпламенява, усещам горещината на пламъците. И никога няма да съм в състояние да отделя този момент от Гейл. Мълчанието е моят отговор.

— Това беше единственият ми коз — че се погрижих за семейството ти — казва той. — Стреляй точно. — Докосва бузата ми и си тръгва. Искам да го повикам да се върне и да му кажа, че сгреших. Че ще намеря начин да се примиря. Да си спомня обстоятелствата, при които той създаде бомбата. Да взема предвид собствените си непростими престъпления. Да открия истината за това, кой е пуснал парашутите. Да докажа, че не са били бунтовниците. Да му простя. Но тъй като не мога, ще се наложи да понасям болката.

Ефи идва да ме отведе на някаква среща. Вземам лъка и в последния момент си спомням за розата, която блести в своята чаша с вода. Отварям вратата на банята и намирам членовете на подготвителния си екип, седнали един до друг на ръба на ваната, прегърбени и сломени. Спомням си, че не съм единствената, чийто живот е бил съсипан.

— Хайде — казвам им аз. — Публиката чака.

Очаквам работна среща, в която Плутарх, като продуцент на предаването, ще ме инструктира къде да застана и какво да кажа, преди да застрелям Сноу. Вместо това влизам в стая, където около масата седят шестима души. Пийта, Джоана, Бийти, Хеймич, Ани и Енобария. Всички са облечени в сивите бунтовнически униформи на Окръг 13. Никой не изглежда особено добре.

— Какво е това? — питам.

— Не сме сигурни — отговаря Хеймич. — Прилича на събиране на оцелелите победители.

— Само ние ли сме останали? — питам.

— Цената на славата — казва Бийти. — И двете страни са ни набелязали като мишени. Капитолът уби победителите, за които подозираше, че са бунтовници. Бунтовниците убиха онези, за които смятаха, че са в съюз с Капитола.

Джоана поглежда намръщено Енобария:

— А тя какво прави тук?

— Тя е защитена по силата на така нареченото Споразумение „Сойка-присмехулка“ — казва Коин, която влиза след мен. — С което Катнис Евърдийн се съгласи да подкрепи бунтовниците срещу имунитета на заловените победители. Катнис спази своята част от сделката, и следователно и ние ще спазим нашата.

Енобария се усмихва на Джоана.

— Не гледай толкова самодоволно — казва Джоана. — Пак ще те убием.

— Седни, ако обичаш, Катнис — казва Коин, като затваря вратата. Сядам между Ани и Бийти, като внимателно поставям розата на Сноу на масата. Както обикновено, Коин минава право на въпроса. — Поканих ви тук, за да уредим един спор. Днес ще екзекутираме Сноу. В предишните седмици стотици негови съучастници в потисничеството на Панем бяха осъдени и сега очакват смъртта си. Въпреки това, окръзите са понесли толкова много страдания, че според жертвите тези мерки са недостатъчни. Всъщност мнозина призовават за пълно унищожение на гражданите на Капитола. В интерес на поддържането на достатъчна численост на населението обаче, не можем да си позволим това.

През водата в чашата виждам разкривения образ на едната ръка на Пийта. Белезите от изгаряне. Сега и двамата сме огнени мутове. Вдигам очи към челото му, което пламъците са обгорили, като са опърлили веждите и за малко са пропуснали очите. Същите онези сини очи, които едно време в училище срещаха моите, а после бързо поглеждаха настрани. Точно както сега.

— Затова беше предложена алтернатива. Тъй като с колегите не можем да стигнем до единодушно съгласие, се споразумяхме да оставим победителите да решат. Планът ще бъде одобрен при мнозинство от четирима души. Никой не може да се въздържа от гласуване — казва Коин. — Предложено беше, вместо да елиминираме цялото население на Капитола, да проведем едно последно, символично издание на Игрите на глада, като използваме децата, които са преки роднини на хората, държали най-голямата власт.