Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Всички се обръщаме към нея.

— Какво? — казва Джоана.

— Да проведем нови Игри на глада, като използваме деца от Капитола — казва Коин.

— Шегувате ли се? — казва Пийта.

— Не. Трябва също да ви кажа, че ако наистина проведем тези Игри, ще се знае, че това е било направено с вашето съгласие, но заради собствената ви сигурност ще запазим в тайна кой как е гласувал — казва ни Коин.

— Това идея на Плутарх ли беше? — пита Хеймич.

— Беше моя — казва Коин. — Струваше ми се, че така ще удовлетворим нуждата от отмъщение с цената на най-малко жертви. Можете да гласувате.

— Не! — избухва Пийта. — Гласувам „не“, разбира се! Не може да има нови Игри на глада!

— Защо не? — пита Джоана. — На мен ми се струва съвсем честно. Сноу дори има малка внучка. Гласувам „за“.

— Аз също — казва Енобария, почти с безразличие. — Нека изпитат ужаса, който сами са създали.

— Затова вдигнахме бунт. Помните ли? — Пийта поглежда останалите. — Ани?

— Аз гласувам „против“ заедно с Пийта — казва тя. — Същото щеше да направи и Финик, ако беше тук.

— Но той не е, защото мутовете на Сноу го убиха — припомня й Джоана.

— Не — казва Бийти. — Това ще създаде лош прецедент. Трябва да престанем да гледаме един на друг като врагове. На този етап единството е най-важно за нашето оцеляване. Не.

— Останаха Катнис и Хеймич — казва Коин.

Дали е било така и тогава? Преди почти седемдесет и пет години? Дали група хора са седнали около заседателната маса и са гласували за Игрите на глада? Дали е имало несъгласни? Дали някой е отправил призив за милост, сподавен от призивите за смъртта на децата от окръзите? Ароматът на розата на Сноу прониква в ноздрите ми, спуска се надолу и гърлото ми се свива в пристъп на отчаяние. Всичките ми любими хора са мъртви, а ние обсъждаме следващите Игри на глада с цел да загинат по-малко хора. Нищо не се е променило. И няма никога да се промени.

Преценявам вариантите си внимателно, премислям всичко. Без да откъсвам очи от розата, казвам:

— Гласувам „за“… заради Прим.

— Хеймич, твоят глас е решаващ — казва Коин.

Разгневен, Пийта се опитва да внуши на Хеймич в какво зверство може да стане съучастник, но усещам, че Хеймич ме гледа. Значи това е моментът. Когато ще открием точно колко си приличаме и колко много ме разбира той в действителност.

— Аз гласувам със Сойката-присмехулка — казва той.

— Отлично. Това решава вота — казва Коин. — Сега вече трябва да заемем местата си за екзекуцията.

Докато минава покрай мен, вдигам чашата с розата:

— Може ли да се погрижите Сноу да носи това? Точно над сърцето си?

Коин се усмихва:

— Разбира се. И ще се погрижа да научи за Игрите.

— Благодаря — казвам.

В стаята влизат много хора и ме заобикалят. Последното полагане на пудра, инструкциите от Плутарх, докато ме водят към входните врати на резиденцията. Кръглият площад прелива от хора, пълни са и страничните улици. Останалите заемат местата си отвън. Охрана. Официални лица. Бунтовнически водачи. Победители. Чувам приветствените възгласи, които показват, че Коин се е появила на балкона. После Ефи ме потупва по рамото и излизам навън в студената светлина на зимното слънце. Отивам до мястото си, придружена от оглушителния рев на тълпата. Според инструкциите се обръщам така, че да ме виждат в профил и чакам. Когато извеждат Сноу през вратата, зрителите полудяват. Завързват ръцете му зад една колона, което е ненужно. Няма къде да избяга. Няма къде да отиде. Това не е широката сцена пред Тренировъчния център, а тясната тераса пред резиденцията на президента. Нищо чудно, че никой не си даде труд да ме накара да се упражнявам. Той е на десетина метра от мен.

Усещам как лъкът мърка в ръката ми. Посягам назад и издърпвам стрелата. Поставям я, прицелвам се в розата, но наблюдавам лицето му. Той започва да кашля и по брадичката му се стича кървава струйка. Езикът му потрепва над пухкавите устни. Търся в очите му и най-малък признак за някаква емоция, страх, угризения, гняв. Но там е само същото развеселено изражение, с което свърши последният ни разговор. Сякаш той отново изрича думите. О, скъпа ми госпожице Евърдийн, нали се разбрахме да не се лъжем.

Прав е. Разбрахме се.

Върхът на стрелата ми се премества нагоре. Отпускам тетивата. Президентът Коин се свлича от стената на балкона и пада тежко на земята. Мъртва.

В зашеметената реакция, която следва, долавям ясно един звук. Смехът на Сноу. Ужасен клокочещ кикот, придружен от изригване на пенеста кръв, когато започва кашлицата. Виждам го как се навежда напред, бълвайки през устата последните остатъци от живота си, докато охраната го скрива от погледа ми.