Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Срещата със Сноу отваря вратата към стария ми репертоар от кошмари. Сякаш отново съм ужилена от хрътосите. Потапям се във вълна от ужасяващи образи с кратък отдих, който погрешно приемам за събуждане — само за да се потопя в следващата. Когато охраната най-после ме намира, седя на пода на гардероба, омотана в коприна и се раздирам от писъци. Отначало се съпротивлявам, но те успяват да ме убедят, че искат да ми помогнат, смъкват от мен задушаващите дрехи и ме отвеждат в стаята ми. По пътя минаваме покрай един прозорец и виждам как над Капитола настъпва сивото, снежно утро.

Измъчван от ужасен махмурлук, Хеймич чака с шепа хапчета и поднос с храна, която никой от нас няма сили да преглътне. Прави вял опит да ме накара да проговоря отново, но когато вижда, че е безсмислено, ме изпраща да взема вана, която някой ми е приготвил. Ваната е дълбока, до дъното водят три стъпала. Отпускам се в топлата вода, седя покрита със сапунена пяна и се надявам лекарствата да подействат скоро. Погледът ми се фокусира върху розата, която през нощта е разцъфнала, изпълвайки наситения с пара въздух със силното си ухание. Надигам се и посягам за хавлиена кърпа, за да притъпя миризмата, когато чувам плахо почукване, вратата на банята се отваря и виждам три познати лица. Те се опитват да ми се усмихнат, но дори Вения не успява да скрие шока си при вида на обезобразеното ми тяло.

— Изненада! — изписква Октавия и после се разплаква. Появата им ме озадачава, докато не осъзнавам, че това трябва да е той — денят на екзекуцията. Дошли са да ме подготвят за камерите. Да ме преобразят до Нулево ниво на красота. Нищо чудно, че Октавия плаче. Това е невъзможна задача.

Докосват покритата ми с кръпки кожа съвсем леко от страх да не ми причинят болка, затова се изплаквам и избърсвам сама. Казвам им, че вече почти не усещам болката, но Флавий все пак потръпва, докато ме загръща в халат. В спалнята ме чака нова изненада. Седи с изправен гръб на един стол. Излъскана е от перуката в цвят на златист металик до лачените обувки на висок ток и държи бележник. Забележително непроменена, с изключение на празното изражение в очите.

— Ефи — казвам аз.

— Здравей, Катнис. — Тя се изправя и ме целува по бузата, сякаш нищо не се е случило след последната ни среща — вечерта преди Юбилейните игри. — Е, изглежда ни предстои още един голям, голям, много голям ден. Така че защо не започнеш с приготовленията, а аз ще отскоча да видя как върви организацията.

— Добре — казвам на гърба й.

— Говори се, че Плутарх и Хеймич са положили доста усилия да я опазят жива — коментира Вения полугласно. — Затвориха я след бягството ти, което помогна.

Доста пресилено твърдение. Ефи Тринкет — бунтовник. Но не искам Коин да я убие, затова си отбелязвам наум да я представя така, ако ме питат.

— Добре, че Плутарх отвлече и вас тримата.

— Ние сме единственият подготвителен екип, който е още жив. А всички стилисти от Юбилейните игри са мъртви — казва Вения. Не уточнява кой ги е убил. Започвам да се питам дали има значение. Тя предпазливо хваща едната от осеяните ми с белези ръце и я оглежда. — Е, какво мислите за ноктите? Червени или може би гарваново черни?

Флавий извършва истинско чудо с косата ми, като успява да изравни предната част и в същото време подрежда по-дългите кичури така, че да скриват оголените места отзад. Тъй като лицето ми не е пострадало от пламъците, то не създава особени трудности. Щом обличам костюма на Сойка-присмехулка, единствените видими белези са по врата ми, по горната част на ръцете, китките и дланите. Октавия прикрепва брошката с форма на сойка-присмехулка над сърцето ми и отстъпваме назад да погледнем в огледалото. Не мога да повярвам колко нормална са ме направили да изглеждам външно, докато вътрешно се чувствам съсипана.

На вратата се почуква и влиза Гейл.

— Може ли за минута? — моли той. В огледалото наблюдавам подготвителния си екип. Тъй като не са сигурни къде да отидат, те се блъскат един в друг няколко пъти, а после се затварят в банята. Гейл застава зад мен и оглеждаме взаимно отраженията си. Търся нещо, за което да се хвана, някаква следа от момичето и момчето, които се срещнаха случайно в гората преди пет години и станаха неразделни. Питам се какво ли щеше да се случи с тях, ако момичето не беше избрано по време на Жътвата за Игрите на глада. Дали щеше да се влюби в момчето, дори да се омъжи за него? И дали някога в бъдещето, когато братята и сестрите вече са отгледани и пораснали, щеше да избяга с него в гората и да остави Окръг 12 завинаги зад гърба си? Дали щяха да бъдат щастливи, далече в пустошта или това особено, тъжно чувство между тях щеше да се яви и без помощта на Капитола?