Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Освен аз.

Припомням си как реагира Богс, когато признах, че не съм се замисляла много кой ще е наследникът на Сноу. „Ако незабавният ти отговор не е «Коин», тогава си заплаха. Ти си лицето на бунта. Можеш да имаш повече влияние от всеки друг. Външно изглежда, че най-многото, което си правила досега, е просто да я търпиш“.

Внезапно се сещам за Прим, която още нямаше и четиринайсет години, още не беше достатъчно голяма, за да й дадат званието „войник“, но по някакъв начин беше изпратена да работи на предните линии. Как се е случило подобно нещо? Не се съмнявам, че сестра ми би поискала това. Сигурно е и че би се справила по-добре от много възрастни. Но все пак някой на много високо командно ниво е трябвало да разреши изпращането на тринайсет годишно дете в бойни действия. Дали Коин го е направила с надеждата, че загубата на Прим ще ме извади напълно от релси? Или най-малкото ще ме накара да застана твърдо на нейна страна? Дори не би било нужно да става пред очите ми. От Кръглия площад щяха да предават безброй камери. И да запечатат този миг завинаги.

Не, сега полудявам, изпадам в някакво състояние на параноя. За мисията би трябвало да знаят прекалено много хора. Все някой щеше да проговори. А може би не? Кой друг би трябвало да знае, освен Коин, Плутарх и малък, предан или лесен за пожертване екип?

Отчаяно се нуждая от помощ, за да намеря отговора, само че всички, на които имам доверие, са мъртви. Цина. Богс. Финик. Прим. Тук е Пийта, но той може да изказва само предположения, а и кой знае в какво състояние е умът му. Остава ми само Гейл. Той е далече, но дори и да беше до мен, дали бих могла да му се доверя? Какво бих могла да кажа, как бих могла да се изразя, без да намекна, че точно неговата бомба е убила Прим? Тъй като това е невъзможно, значи Сноу лъже.

В крайна сметка ми остава само един човек, към когото мога да се обърна, който може да знае какво се е случило и който може би още е на моя страна. Ще бъде рисковано дори само да засегна темата. Само че дори Хеймич да си играе с живота ми на арената, едва ли би ме издал на Коин. Каквито и проблеми да имаме помежду си, предпочитаме да решаваме разногласията си на четири очи.

С усилие се надигам от плочките, излизам и прекосявам коридора до стаята му. Когато почукването ми остава без отговор, се вмъквам вътре. Уф! Удивително е колко бързо може да превърне всяко място в истинска кочина. Навсякъде се търкалят чинии с недоядена храна, празни бутилки и изпочупени мебели след пиянско буйство. Той лежи, размъкнат и некъпан, сред усуканите чаршафи на леглото си, в несвяст.

— Хеймич! — Разтърсвам го за крака. Разбира се, това е недостатъчно. Все пак правя още няколко опита, преди да плисна каната с вода в лицето му. Той се свестява с вик и размахва напосоки ножа си. Очевидно продължава да живее в ужас въпреки края на властването на Сноу.

— О-о, ти ли си — казва той. По гласа му разбирам, че още не е съвсем изтрезнял.

— Хеймич…

— Я чуйте само. Сойката-присмехулка си намери гласа. Е, Плутарх ще е доволен. — Той се засмива и отпива голяма глътка от една бутилка. — Защо съм целият мокър? — Пускам каната зад гърба си в купчина мръсни дрехи.

— Трябва да ми помогнеш.

Хеймич се оригва и наоколо се разнасят изпарения от концентрат.

— Какво има, скъпа? Пак неприятности с момчетата? — Не знам защо, но това ме засяга по начин, по който Хеймич рядко успява. Сигурно проличава по лицето ми, защото дори все още пиян, той се опитва да си вземе думите назад: — Добре, не е смешно. — Вече съм на вратата. — Не е смешно! Върни се! — От глухото тупване, с което тялото му се удря в пода, предполагам, че безуспешно се е опитал да ме последва.

Лутам се из резиденцията и изчезвам в един гардероб, пълен с копринени дрехи. Свалям ги от закачалките, правя купчина, а после се заравям в нея. В хастара на джоба си намирам случайно останала таблетка морфлинг и я гълтам на сухо, за да спра надигащата се истерия. Това обаче не е достатъчно да оправи нещата. Хеймич ме вика някъде отдалече, но в неговото състояние няма да ме намери. Особено тук, в новото ми скривалище. Увита в коприна, аз се чувствам като гъсеница в пашкул, която очаква преобразяването си. Винаги съм предполагала, че това е мирно и спокойно състояние. Отначало наистина е така. Но с напредването на нощта се чувствам все повече като хваната в капан, задушавам се от копринените превръзки и не мога да се измъкна, докато не се преобразя в нещо красиво. Гърча се и се мъча да се освободя от съсипаното си тяло и да намеря тайната как да ми поникнат безупречни криле. Въпреки огромното усилие си оставам грозно и ужасно създание, хвърлено в сегашната си форма от експлозията на бомбите.