Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

— Не може да влезете, госпожице — казва мъжът.

— Войник — поправя го жената. — Не може да влезете, войник Евърдийн. Заповед на президента.

Оставам на мястото си и търпеливо ги чакам да свалят пушките си, да разберат, без да им казвам, че зад онези врати има нещо, което ми е нужно. Само една роза. Един-единствен цвят. За да го сложа на ревера на Сноу, преди да го застрелям. Изглежда присъствието ми тревожи пазачите. Точно обсъждат дали да повикат Хеймич, когато зад гърба ми се обажда една жена:

— Пуснете я да влезе.

Разпознавам гласа, но не се сещам веднага откъде. Не от Пласта, не от Тринайсети, определено не от Капитола. Обръщам глава и се оказвам лице в лице с Пейлър, командира от Окръг 8. Изглежда още по-измъчена, отколкото в болницата, но кой ли не изглежда така?

— На моя отговорност — казва Пейлър. — Тя има право на всичко зад онази врата. — Това са нейни войници, не на Коин.

Те свалят оръжията без възражения и ме пускат да мина.

Влизам в малко антре, отварям двойните стъклени врати и пристъпвам вътре. Миризмата е толкова силна, че преставам да я усещам. Влажният мек въздух разхлажда приятно горещата ми кожа. И розите са великолепни. Безкрайни редици от пищни цветове в розово, оранжево като залеза и дори бледосиньо. Вървя бавно през пътеките от грижливо подрязани растения и гледам, но не пипам, защото съм научила от горчив опит колко смъртоносни могат да бъдат тези прекрасни цветя. Разпознавам я от пръв поглед — намира се на върха на строен храст. Великолепна бяла току-що напъпила роза. Издърпвам левия ръкав, за да покрия ръката си и да не докосвам цветето, вземам градинарски ножици, допирам ги до стъблото и чувам гласа:

— Тази е хубава.

Ръката ми трепва, ножиците се затварят с щракване и прерязват стъблото.

— Разбира се, цветните също са хубави, но белите са съвършени.

Все още не го виждам, но гласът му като че ли идва от съседния ред червени рози. Стискам внимателно стъблото на розата през ръкава си, заобикалям розите и го виждам — седи на ниско столче, облегнат на стената. Както винаги е обръснат и добре облечен, но е превит под тежестта на белезници, окови на краката, проследяващи устройства. На ярката светлина кожата му е бледа, нездраво зелена. Държи бяла кърпичка, покрита с петна прясна кръв. Дори в този вид змийските му очи блестят ярко и студено.

— Надявах се, че ще намериш пътя до жилището ми.

Жилището му. Влязла съм без позволение в дома му, както той се промъкна като змия в моя миналата година, съскащ заплахи с лъхащия си на кръв и рози дъх. Тази оранжерия е една от неговите стаи, може би любимата му; може би в по-добри времена той лично се е грижил за растенията. Но сега тя е част от затвора му. Ето защо ме спряха пазачите. И ето защо Пейлър ме пусна да вляза.

Предполагах, че ще е затворен на сигурно място в най-дълбокото подземие, което може да се намери в Капитола, а не настанен в удобство и лукс. И въпреки това Коин го е оставила тук. Вероятно за да създаде прецедент. Така че ако някой ден и тя изпадне в немилост, да е ясно, че президентите — дори най-жалките — получават специално отношение. Кой знае кога може да помръкне собствената й власт?

— Има толкова много неща, които би трябвало да обсъдим, но усещам, че посещението ти ще е кратко. Затова, първо най-важното. — Той започва да кашля и когато отдръпва кърпичката от устата си, тя е по-червена. — Исках да ти кажа колко много съжалявам за сестра ти.

Дори в моето безчувствено, дрогирано състояние, при тези думи болка пробожда тялото ми. Напомня ми, че жестокостта му не познава граници. И как дори като отива в гроба, пак ще се опитва да ме унищожи.

— Толкова напразна, толкова ненужна. Дотогава вече всеки можеше да види, че играта е свършила. Всъщност, точно се готвех да издам официален указ за капитулация, когато пуснаха парашутите. — Очите му са приковани върху мен, немигащи, за да не пропусне и секунда от реакцията ми. Но това, което каза, звучи безсмислено. Когато те пуснаха парашутите? — Е, наистина не мислеше, че аз съм дал заповедта, нали? Забрави очевидния факт, че ако имах действащ ховъркрафт на свое разположение, щях да го използвам, за да се измъкна. Но като оставим това настрана, за каква цел можеше да послужи това? И двамата знаем, че съм способен да убивам деца, но не съм прахосник. Аз отнемам живот по съвсем конкретни причини. А нямах причина да унищожавам деца от Капитола. Абсолютно никаква.

Питам се дали следващият пристъп на кашлица е инсцениран, за да имам време да осмисля думите му. Той лъже. Разбира се, лъже. Но лъжата е примесена и с нещо друго.