Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Хвърлям се в един вход: сълзи щипят очите ми. Застреляй ме. Това се опитваше да изрече само с устни. Трябваше да го застрелям! Това беше моя задача. Това беше негласното обещание, което си бяхме дали всички ние. А аз не го направих и сега Капитолът ще го убие или ще го изтезава, или ще го обработва с отрова от хрътоси или — пукнатините започват да се разтварят в мен, заплашвайки да ме разбият на парчета. Имам само една надежда. Че Капитолът ще падне, ще сложи оръжие и ще предаде пленниците си, преди да успеят да направят нещо на Гейл. Но не виждам как това ще се случи, докато Сноу е жив.

Край мен притичват двама миротворци, почти без да погледнат към хленчещото момиче от Капитола, свито в един вход. Преглъщам напиращите сълзи, избърсвам вече стеклите се от лицето си, преди да могат да замръзнат, и отново се овладявам. Добре, все още не са ме открили. Или миротворците, които заловиха Гейл, са ме зърнали, докато бягах? Свалям пелерината си и я обръщам наопаки, като оставям да се покаже черната подплата вместо червената външна част. Нагласявам качулката така, че да скрива лицето ми. Притискам пушката към гърдите си и оглеждам пресечката. Няколко изостанали бегълци със замаян вид. Бавно тръгвам плътно зад двама старци, които не ми обръщат внимание. Никой няма да очаква да съм заедно със стари хора. Когато стигаме края на следващата пресечка, те спират и едва не се блъсвам в тях. Това е Кръглият площад. От другата страна на обширното пространство, обградено от внушителни сгради, се намира резиденцията на президента.

Кръглият площад е пълен с хора, които се въртят наоколо, плачат или просто седят и снегът ги затрупва. Точно тук ми е мястото. Проправям си с криволичене път през площада до резиденцията, като се препъвам се в изоставени съкровища и замръзнали крайници. На половината път дотам си давам сметка за бетонната барикада. Тя е висока около метър и двайсет и обхваща голям правоъгълник пред резиденцията. Човек би си казал, че това място ще е празно, но то е претъпкано с бегълци. Може би това е групата, която е избрана да бъде подслонена в резиденцията? Но когато се приближавам, виждам друго. Всички зад барикадата са деца. От едва проходили дечица до тийнейджъри. Изплашени и премръзнали. Скупчени на групички или треперещи на земята. Няма да ги пуснат в резиденцията. Затворени са като в кошара, от всички страни ги охраняват миротворци. Веднага разбирам, че целта не е да ги предпазят. Ако Капитолът искаше да ги защити, щяха да бъдат в някой подземен бункер. Целта е да защитят Сноу. Децата са неговият човешки щит.

Настъпва суматоха и тълпата се устремява наляво, като ме понася натам, настрани — отдалечавам се от целта си. Чувам викове: „Бунтовниците! Бунтовниците!“ и разбирам, че сигурно са направили пробив. Инерцията ме запраща към един пилон и се вкопчвам в него. С помощта на въжето, което виси от върха, се повдигам и се изтеглям от притискащите ме тела. Да, виждам как бунтовническата армия нахлува на Кръглия площад и изтласква бегълците обратно към булевардите. Оглеждам района за „клопки“, които със сигурност трябва да избухнат. Но това не се случва. Случва се друго:

Ховъркрафт, означен с герба на Капитола, се появява от нищото точно над барикадираните деца. Десетки сребърни парашути се посипват като дъжд върху тях. Дори в този хаос, децата знаят какво съдържат сребърните парашути. Храна. Лекарства. Подаръци. Те жадно ги грабват, мъчат се да развържат връзките с премръзнали пръсти. Ховъркрафтът изчезва, минават пет секунди и после двайсетина парашута експлодират едновременно.

От тълпата се надига вопъл. Снегът е почервенял и осеян с части от малки тела. Много от децата умират веднага, но други лежат агонизиращи на земята. Някои се клатушкат безмълвно наоколо, втренчени в останалите сребърни парашути в ръцете си, сякаш в тях все още може да има нещо ценно. Разбирам, че миротворците не са очаквали това от начина, по който издърпват рязко барикадите, за да разчистят пътека до децата. Нова група бели униформи се втурва в пролуката. Но това не са миротворци. А медици. Бунтовнически медици. Бих разпознала тези униформи навсякъде. Те се разпръсват сред децата, с медицински комплекти в ръце.

Първо зървам русата плитка, която се спуска по гърба й. После, когато смъква палтото си, за да покрие едно стенещо дете, забелязвам патешката опашка, образувана от неприбраната й блуза. Реагирам по същия начин, както в деня, когато Ефи Тринкет изтегли името й по време на Жътвата. Изглежда съм се пуснала, защото осъзнавам, че съм в основата на пилона и не си спомням станалото през последните няколко секунди. После разбутвам тълпата, точно както направих предишния път. Опитвам се да изкрещя името й достатъчно силно, за да надвикам глъчката. Вече съм почти там, почти до барикадата, когато тя сякаш ме чува. Защото само за миг тя ме зърва, устните й оформят името ми.