Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

— Залегни! — изсъсквам на Гейл. Залягаме там, където сме. Лицето ми се приземява във все още топла локва от нечия кръв, но аз се преструвам на мъртва и оставам неподвижна, докато ботушите маршируват над нас. Някои избягват телата. Други настъпват ръката ми, гърба ми, ритат ме по главата, докато минават. Когато ботушите се отдалечават, отварям очи и кимвам на Гейл.

На следващата пресечка се натъкваме на още ужасени бегълци, но малобройни войници. Точно когато изглежда, че може да сме намерили пролука, се разнася пукот, като от разбиване на яйце в ръба на купа, но хилядократно усилен. Спираме и се оглеждаме наоколо в търсене на „клопката“. Няма нищо. После усещам как върховете на ботушите ми започват да се накланят леко надолу.

— Бягай! — извиквам на Гейл. Няма време за обяснения, но след няколко секунди всички ясно разбират какво представлява „клопката“. В средата на квартала се е отворил процеп. Двете страни на настланата с плочки улица са се огънали надолу като увиснала периферия на шапка и бавно изтърсват хората в онова, което се намира отдолу.

Разкъсвам се между порива да се втурна към следващата пресечка и желанието да се опитам да стигна до вратите по протежение на улицата и да нахълтам със сила в някоя сграда. В крайна сметка започвам да се движа леко по диагонал. Улицата продължава да се накланя и става все по-трудно да се задържа на хлъзгавите плочки. Все едно, че тичам нагоре по заледен хълм, който става все по-стръмен с всяка стъпка. И двете ми крайни цели — пресечката и сградите — са на няколко метра разстояние, когато усещам, че под краката ми няма нищо. Не ми остава друго, освен да използвам последните секунди, в които имам съприкосновение с настилката, за да скоча. Хващам се за ръба и осъзнавам, че двете половини на улицата се издигат вертикално нагоре. Краката ми се люлеят във въздуха, никъде няма опора. На петнайсетина метра под мен се разнася отвратителна миризма, като от разложени трупове в лятната горещина. В тъмното пълзят някакви черни форми и принуждават всеки, оцелял от падането, да замлъкне.

От гърлото ми излиза сподавен вик. Никой не идва да ми помогне. Всеки момент ще се пусна от заледения ръб, когато виждам, че съм само на около метър и половина от ъгъла на „клопката“. Местя ръце сантиметър по сантиметър и се мъча да не чувам ужасяващите звуци, които идват отдолу. Стигам до ъгъла и вдигам десния си крак към ръба. Ботушът ми намира опора и с последни сили се вдигам на нивото на улицата. Задъхана и разтреперана изпълзявам по-далеч от ръба и обвивам ръка около една улична лампа, за да се закрепя, въпреки че теренът е напълно равен.

— Гейл! — провиквам се в бездната, без да ме интересува, че ще ме разпознаят. — Гейл!

— Тук съм! — Объркана, поглеждам наляво. Улицата е пропаднала до самите сгради. Десетина души са успели да се доберат до тях и сега са увиснали върху всичко, за което са успели да се хванат. Дръжки на врати, чукчета, процепи на пощенски кутии. През три врати от мен Гейл се е вкопчил в декоративната желязна решетка на една врата. Лесно би могъл да влезе вътре, ако беше отворено. Но въпреки многократните ритници по вратата никой не му идва на помощ.

— Пази се! — Вдигам пушката си. Той обръща глава и аз обстрелвам ключалката, докато вратата се отваря. Гейл се хвърля вътре и пада на пода. За миг ме обзема радост, че се е спасил. После облечените в бели ръкавици ръце го сграбчват в здрава хватка.

Гейл среща погледа ми и изрича само с устни нещо, което не мога да разбера. Не знам какво да правя. Не мога да го оставя, но не мога и да стигна до него. Устните му се раздвижват отново. Поклащам глава, за да покажа, че съм объркана. Всеки момент ще разберат кого са заловили. Миротворците го влачат навътре.

— Върви! — чувам го да крещи.

Обръщам се и побягвам от „клопката“. Вече съм съвсем сама. Гейл е заловен. Кресида и Полукс може да са умрели десет пъти досега. А Пийта? Не съм го виждала, откакто напуснахме магазина на Тайгрис. Вкопчвам се в мисълта, че може да се е върнал. Да е усетил, че се задава атака, и да се е оттеглил в мазето, докато още е бил в състояние да се владее. Да е разбрал, че няма нужда от действия за отвличане на вниманието, когато Капитолът предостави толкова много такива. Че няма нужда да изпълнява ролята на стръв и че не се налага да взема танатоската — танатоската! Гейл няма нито една. А колкото до всичките тези приказки как ще взриви стрелите си ръчно — изобщо няма да има този шанс. Първата работа на миротворците ще бъде да го обезоръжат.