Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Тъй като нямам работа, скръбта ме погребва. Крепи ме единствено обещанието на Коин. Че мога да убия Сноу. А когато свърша и това, няма да ми остане нищо.

Накрая ме изписват от болницата и ми дават стая в резиденцията на президента, която деля с майка си. Тя почти никога не е там — яде и спи на работа. На Хеймич се пада задачата да ме наглежда, да се грижи да се храня и да си пия лекарствата. Това не е лесна работа. Връщам се към старите си навици от Окръг 13. Обикалям без разрешение из резиденцията. Влизам в спални и кабинети, бални зали и бани. Намирам си малки скривалища. Гардероб с кожи. Шкаф в библиотеката. Отдавна забравена вана в помещение с изхвърлени мебели. Местата, които си избирам, са полутъмни, тихи и там е невъзможно да ме открият. Свивам се на кълбо, мъча се да стана още по-малка, да изчезна напълно. Обгърната в тишина, непрекъснато въртя около китката си гривната, на която пише „психически дезориентирана“.

Казвам се Катнис Евърдийн. На седемнайсет години съм. Моят дом е Окръг 12. Вече няма Окръг 12. Аз съм Сойката-присмехулка. Съборих от власт Капитола. Президентът Сноу ме мрази. Той уби сестра ми. Сега аз ще убия него. И тогава Игрите на глада ще приключат…

Периодично се оказвам обратно в стаята си, без да съм сигурна дали съм се върнала там заради нуждата от морфлинг или Хеймич ме е измъкнал от скривалището ми. Храня се, вземам си лекарството и ме принуждават да се къпя. Това, срещу което възразявам, не е водата, а огледалото, което отразява голото ми тяло на огнен мут. Присадената кожа още е розова като на новородено бебе. Кожата, която обявиха за увредена, но подлежаща на спасяване, изглежда зачервена, гореща и разтопена на места. Късчетата от някогашния ми образ проблясват, бели и бледи. Кожата ми прилича на причудлива завивка, ушита от най-различни парчета. Части от косата ми са изгорели напълно: остатъкът е неравно орязан. Катнис Евърдийн, момичето, което гореше. Нямаше да ме е грижа особено много, ако гледката не събуждаше спомена за болката. И причината за тази болка. И какво стана точно преди да започне болката. И как гледах малката си сестричка да се превръща в човешка факла.

Няма смисъл да затварям очи. В тъмното огънят гори по-ярко.

Понякога идва д-р Аурелиус. Харесвам го, защото не говори глупости от рода на това, че съм в пълна безопасност, или че знае как не ми се вярва, но един ден пак ще бъда щастлива, или дори как сега нещата в Панем ще се оправят. Просто пита дали ми се говори, а когато не отговарям, заспива на стола си. Струва ми се, че до голяма степен идва при мен, защото има нужда да подремне. Това устройва и двама ни.

Моментът приближава, макар че не мога да посоча точни часове и минути. Хеймич ми съобщава, че президентът Сноу е бил изправен на съд, признат за виновен, и осъден на смърт. Чувам да говорят за това, докато минавам бавно покрай пазачите в коридорите. Донасят в стаята ми костюма на Сойка-присмехулка. Също и лъка, който изглежда почти като нов, но без колчан стрели. Може би защото са пострадали, но по-вероятно защото не бива да имам оръжия. Смътно се питам дали би трябвало да се подготвя за събитието по някакъв начин, но не ми хрумва нищо.

Късно един следобед, след като съм прекарала дълго време на стол до прозореца зад цветния параван, излизам и тръгвам наляво, вместо надясно. Озовавам се в непозната част на резиденцията и веднага се губя. За разлика от онази част, където съм настанена, тук няма кого да попитам. Въпреки това ми харесва. Съжалявам, че не намерих това място по-рано. Толкова е тихо, с дебелите килими и плътните тапицерии, които поглъщат звука. Меко осветление. Приглушени цветове. Спокойно място. До момента, в който усещам миризмата на розите. Скривам се зад завесите, треперя и нямам сили да побягна, докато очаквам мутовете. Накрая осъзнавам, че не се задават мутове. Но каква е тази миризма? Истински рози? Възможно ли е да съм близо до градината, където растат тези ужасни цветя?

Промъквам се по-нататък по коридора и миризмата става смазваща. Може би не толкова силна като на истинските мутове, но по-чиста, защото не се смесва с миризмата на отходни води и експлозиви. Завивам зад ъгъла и се оказвам очи в очи с двама изненадани пазачи. Не миротворци, разбира се. Вече няма миротворци. Но не и спретнатите войници в сиви униформи от Тринайсети. Тези двама, мъж и жена, са облечени в парцаливите, събрани оттук-оттам дрехи на истинските бунтовници. Носят превръзки, изглеждат изморени и сега стоят на пост пред вратата към розите. Искам да вляза, но те кръстосват пушките си пред мен.