Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Когато сивите униформи започват да ме заобикалят, си мисля какво ли съдържа краткото ми бъдеще като убиец на новия президент на Панем. Разпит, вероятно изтезания, със сигурност публична екзекуция. Как ще се наложи отново да се сбогувам за последен път с шепата хора, които все още заемат място в сърцето ми. Перспективата за това, как ще се наложи да се изправя пред майка си, която сега ще бъде съвсем сама на света, решава въпроса.

— Лека нощ — прошепвам на лъка в ръката си и усещам как застива неподвижно. Вдигам лявата си ръка и извивам глава, за да откъсна със зъби хапчето от ръкава си. Вместо това зъбите ми се забиват в плът. Рязко дръпвам глава назад и се оказвам очи в очи с Пийта, само че сега очите му издържат на погледа ми. От следите от зъби по ръката, която е сложил върху танатоската ми, се стича кръв. — Пусни ме — озъбвам му се, като се опитвам да изтръгна ръката си от хватката му.

— Не мога — казва той. Издърпват ме от него и усещам как откъсват джоба от ръкава ми, виждам как виолетовата таблетка пада на земята, гледам как ботушът на един пазач стъпква последния подарък на Цина. Превръщам се в диво животно — ритам, забивам нокти, хапя, правя всичко, което мога, за да се освободя от тази паяжина от ръце, докато тълпата напира да нахлуе вътре. Пазачите ме вдигат високо, а аз продължавам да се мятам, докато ме носят над гъстата тълпа от хора. Започвам да крещя за Гейл. Не мога да го намеря в множеството, но той ще разбере какво искам. Един точен изстрел, който да сложи край на всичко. Само че няма стрела, няма куршум. Възможно ли е да не ме вижда? Не. Над нас, върху огромните екрани, разположени из Кръглия площад, всички виждат какво се случва. Той гледа, знае, но не изпълнява нашата уговорка. Точно както аз не го направих, когато го заловиха. Неубедителни извинения за ловци и приятели. И в двата случая.

Сама съм.

В резиденцията ми слагат белезници и превръзка на очите. Ту ме влачат, ту ме носят по дълги коридори, пътуваме нагоре-надолу с асансьори и накрая ме хвърлят на някакъв под, застлан с килим. Свалят ми белезниците и зад мен се затръшва врата. Вдигам превръзката на очите си и виждам, че съм в старата си стая в Тренировъчния център. Онази, в която живях през последните скъпоценни дни преди първите Игри на глада, а после и преди Юбилейните. Леглото е голо, само с матрак, гардеробът зее отворен и е празен, но бих познала тази стая навсякъде.

С огромно усилие се изправям и събличам костюма на Сойката-присмехулка. Всичко ме боли и може би имам един-два счупени пръста, но при боричкането с пазачите най-много е пострадала новата ми розова кожа. Накъсана е като тоалетна хартия, а през лабораторно отгледаните клетки се процежда кръв. Не идват лекари, а и мен не ме е грижа, затова пропълзявам върху дюшека, като очаквам да умра от загуба на кръв.

Нямам такъв късмет. До вечерта кръвта се съсирва — схваната съм, боли ме, кожата ми лепне, но съм жива. С куцукане влизам под душа, нагласявам го на най-нежната програма, която си спомням, без сапун и шампоан, и прикляквам под топлата струя, с лакти на коленете и глава, заровена в ръцете.

Казвам се Катнис Евърдийн. Защо не съм мъртва? Би трябвало да съм мъртва. За всички би било най-добре, ако съм мъртва…

Излизам, стъпвам на килимчето и горещият въздух почти изпича увредената ми кожа, докато я изсуши. Нямам никакви чисти дрехи, които да облека. Нито дори хавлиена кърпа, в която да се загърна. Връщам се в стаята и установявам, че костюмът на Сойка-присмехулка е изчезнал. На негово място има книжен халат. Изпратили са ми ядене от тайнствената кухня и кутийка лекарства за десерт. Залавям се за работа и изяждам храната, изпивам хапчетата и втривам мехлема в кожата си. Сега трябва да се съсредоточа върху начина на самоубийството си.

Свивам се отново на изцапания с кръв дюшек: не ми е студено, но с този книжен халат се чувствам съвсем гола. Да се самоубия, като скоча през прозореца, не е вариант — стъклото на прозореца сигурно е дебело поне трийсет сантиметра. Мога да направя отлична примка, но няма нищо, на което да се обеся. Бих могла да събирам хапчетата си и после да взема смъртоносна доза, но съм сигурна, че ме наблюдават денонощно. Възможно е и в този момент да ме показват на живо по телевизията, а коментаторите да се опитват да анализират какъв може да е бил мотивът ми да убия Коин. При такова постоянно наблюдение почти всеки опит за самоубийство става невъзможен. Отнемането на живота ми е привилегия на Капитола. Отново.