Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Мога единствено да се предам. Решавам да лежа на леглото, без да ям, да пия и да вземам лекарства. И бих могла да го направя. Просто да умра. Ако не беше абстиненцията от морфлинга. Не малко по малко като в болницата в Тринайсети, а рязко, изведнъж. Сигурно съм била на доста голяма доза, защото когато ме завладява копнежът за него, придружен от тръпки, пронизващи болки и непоносим студ, решимостта ми е смачкана като черупка на яйце. Пълзя на колене, забивам нокти в килима и търся онези скъпоценни таблетки, които захвърлих в един момент, когато се чувствах по-силна. Премислям плана си за самоубийство и решавам да се подложа на бавна смърт с морфлинг. Ще се превърна в торба от кости с жълта кожа и огромни очи. Придържам се към плана в продължение на два дни и постигам добър напредък, когато се случва нещо неочаквано.

Започвам да пея. На прозореца, под душа, насън. Час след час балади, любовни песни, планински напеви. Всички песни, на които ме научи баща ми, преди да умре, защото със сигурност в живота ми оттогава насам е имало много малко музика. Удивителното е колко ясно ги помня. Мелодиите, думите. Гласът ми, отначало груб и пресекващ на високите ноти, става по-топъл и се превръща в нещо великолепно. Глас, който би накарал сойките-присмехулки да замлъкнат, а после да се надпреварват да пеем заедно. Минават дни, седмици. Гледам как снеговете падат по перваза отвън пред прозореца ми. И през цялото това време чувам единствено собствения си глас.

Какво ли правят? Защо се бавят? Толкова ли е трудно да се подготви екзекуцията на една малолетна убийца? Продължавам със самоунищожението си. Тялото ми е по-слабо от всякога, а битката ми срещу глада е толкова ожесточена, че понякога животинската част от мен се поддава на изкушението за намазан с масло хляб или печено месо. Все пак печеля. В продължение на няколко дни се чувствам доста зле и си мисля, че може би най-после напускам този живот, когато осъзнавам, че таблетките морфлинг намаляват. Опитват се постепенно да ме откажат от наркотика. Но защо? Със сигурност ще е по-лесно да се отърват от една дрогирана Сойка-присмехулка пред цяла тълпа. А след това ме осенява ужасна мисъл: ами ако не се канят да ме убият? Ако имат други планове за мен? Някакъв нов начин да ме преобразят, обучат и използват?

Няма да го направя. Ако не мога да се самоубия в тази стая, ще се възползвам от първата попаднала ми възможност навън, за да довърша работата. Могат да ме угояват. Могат да преработят изцяло тялото ми, да ме облекат в хубави дрехи и да ме направят отново красива. Могат да създадат оръжия-мечта, които оживяват в ръцете ми, но никога повече няма да промият мозъка ми, за да ме убедят да ги използвам. Вече не храня никаква вярност към тези чудовища, наречени човешки същества, презирам факта, че самата аз съм такова. Мисля, че в думите на Пийта имаше нещо наистина вярно, когато казваше, че трябва да се унищожим помежду си и да оставим някой свестен вид да поеме нещата в свои ръце. Защото има нещо много сбъркано в едно създание, което жертва живота на децата си, за да намери разрешение на конфликтите си. Можете да го извъртате както искате. Сноу смяташе, че Игрите на глада са ефективно средство за контрол. Коин смяташе, че парашутите ще ускорят изхода на войната. Но в крайна сметка кой спечели от това? Никой. Истината е, че никой няма полза да живее в свят, където се случват такива неща.

След като в продължение на два дни лежа, без да правя опит да ям, да пия или дори да взема таблетка морфлинг, вратата на стаята ми се отваря. Някой прекосява стаята, заобикаля леглото и застава в полезрението ми. Хеймич.

— Процесът срещу теб приключи — казва той. — Хайде. Прибираме се вкъщи.

Вкъщи? За какво говори той? Моят дом вече го няма. А дори да беше възможно да отида на това въображаемо място, аз съм прекалено слаба да се движа. Появяват се разни непознати. Рехидратират ме и ме хранят. Къпят ме и ме обличат. Някакъв човек ме вдига като парцалена кукла, изнася ме на покрива, качва ме на един ховъркрафт и ме пристяга с колан към седалката. Хеймич и Плутарх седят срещу мен. След няколко мига се издигаме във въздуха.

Никога не съм виждала Плутарх в такова добро настроение. Той направо сияе.

— Сигурно имаш милион въпроси! — Не реагирам, но той въпреки това започва да разказва.

След като застрелях Коин, настъпил пълен хаос. Когато врявата утихнала, открили тялото на Сноу, все още завързано за колоната. Мненията са различни — не е ясно дали се е задушил до смърт, докато се е смеел, или го е стъпкала тълпата. Никого всъщност не го е грижа. Набързо били проведени извънредни избори и Пейлър била избрана за президент. Плутарх бил назначен за секретар по комуникациите, което означава, че определя телевизионните програми. Първото важно събитие, излъчено по телевизията, бил моят процес, в който той се явил и като главен свидетел. В моя защита, разбира се. Макар че по-голямата част от заслугата за оневиняването ми трябва да се отдаде на д-р Аурелиус, който очевидно си е заслужил дремките, като ме е представил като безнадеждна лунатичка, изпаднала в шок след продължително участие в бойни действия. Едно условие за освобождаването ми е да остана под неговите грижи, макар че това ще трябва да става по телефона, защото той никога не би живял на такова западнало място като Окръг 12, а аз не мога да мръдна оттам до второ нареждане. Истината е, че никой не знае какво точно да прави с мен сега, когато войната свърши, макар Плутарх да е сигурен, че ако избухне нова, биха могли да ми намерят някаква роля. При тези думи той почва силно да се смее. Изглежда не се притеснява, че другите не разбират шегите му.