Дейвид Зиндел - Падналите богове

— Не е така — отвърна Данло.

Той отпиваше от кафето си, подритваше с крак стоманената стойка на бара и я слушаше как звънти. Фактът, че Бардо е тършувал, за да открие доказателства за престъплението на Хануман, почти не го изненадваше.

— Не искаш ли отмъщение?

— Не — каза Данло.

— Жалко. Жалко и за онова, което се случи с Тамара.

— Виждал ли си я, Бардо?

Последва продължително мълчание. Бардо подръпваше мустака си. После въздъхна и каза:

— Слушай, нося ти тежка новина. Чух от куртизанките, че е напуснала Града. Изоставила е Дружеството, отказала се от призванието си. Изчезнала е, никой не знае къде е. Някъде сред звездите. Съжалявам — сигурно си искал да я видиш преди да заминеш.

Данло поклати глава и погледна към Бардо.

— Не… ние вече се сбогувахме.

— Е, навярно някой ден тя ще се върне.

— Навярно.

— О, бедната Тамара! Бедният Данло! — Лицето на Бардо бе тъжно и замечтано, изпълнено със самосъжаление. — Бедният Бардо! Какво ще правим? Мислиш ли, че няма значение? Не, има значение. Всичко. Аз, ти, Хануман ли Тош — Пътят. Някога съмнявал си се, че наистина има начин да станем богове? Има начин. Виждал съм го в древните еди. Малъри Рингес. Неговият гений. Неговият живот. Неговият път. Някога разбирал ли съм защо направи онова, което направи? Не. Той каза ли ми да основа тази проклета религия? Ех да беше останал в Никогея! Но някой ден той ще се върне. Трябва да вярвам в това, нали?

Данло му се усмихна в мъглата от дим и пара от кафе и каза:

— О, Бардо… ще ми липсваш.

— Е, това е адски жалко — отвърна Бардо, тресна чашата си на бара и после прегърна Данло и го потупа по гърба. — Млади приятелю, млади приятелю!

— Довиждане — каза Данло.

— Желая ти всичко добро — рече Бардо, стисна ръката му и погледна черния пръстен на кутрето му. — Лети надалеч и добре, пилоте.

След три дни Данло направи кратко пътуване из Града. Последното му сбогуване беше с учителя, който първи го бе посрещнал при пристигането му в Никогея — почитаемия фраваши, наречен Стария отец. Този мъдър стар извънземен — винаги готов да се наслаждава на иронията — предложи да се срещнат на същия бряг, на който Данло една не го беше пронизал с копието си преди години. В един облачен ден от лъжезимата Данло се спусна до Даргинските пясъци и зачака Стария отец до океана. Застана на твърд пясъчен участък, покрит с парчета лед, и дълго гледа тъмните води на Залива. После в далечината зад него се разнесе слабо свистене на въздух през клапи. Той се обърна и видя малка бяла фигура, тътреща се по дюните. Беше Стария отец, разбира се, облечен само в естествената си копринена бяла кожа. Когато се приближи, Данло видя, че артритът му се е влошил, защото изяществото почти изцяло бе напуснало дългите му извънземни крайници и той предпазливо се движеше по черно-белите пясъци. Макар че очевидно изпитваше болки, устата му беше широко усмихната, а прекрасните му златни очи сияеха като двойни слънца.

— О хо — каза Стария отец, — това е Данло Дивия, вече не толкова див, струва ми се. Променил си се — сега си мъж. Така е, да.

Наскоро видът на Данло наистина се бе променил. Беше се обръснал гладко като балдов орех. Бе оформил дългите си нокти. После, след като развърза перото на Ахира и го прибра в сандъка си при счупената шахматна фигура, диамантената сфера на майка си и други спомени, отряза косите си. Въпреки тези обезобразявания обаче, въпреки всичко, което му се бе случило след смъртта на деваките, Данло не можеше да мисли за себе си като за истински мъж.

— Радвам се да ви видя, учителю — каза той на Стария отец. — Изглеждате… съвсем същият.

— Аххх — рече Стария отец, — оххх… същия, само че още повече.

— Навярно трябваше да се срещнем по-близо до дома ви. Сигурно ви е било трудно… да вървите чак дотук.

— О хо, наистина е трудно — призна Стария отец. С черните си нокти той почеса двойния член, увиснал между краката му, после докосна хълбоците си. — Когато бях по-млад, се опитвах да избегна болката, като седях и не вършех нищо. Но това само ме караше още повече да я осъзнавам. Затова хайде да се поразходим край водата и да ми разкажеш за своите болки, така че да забравя за моите. Днес е прекрасен ден за разходки, не смяташ ли?

Ръка за ръка те се затътриха като два рака, които са преплели щипките си. Откъм морето духаше свеж вятър. Въздухът тежеше от сол и смрад на гнило дърво. И от други миризми: на птичи курешки, смачкани миди и стара влажна кожа. Данло разказа на Стария отец за всичко, което се бе случило между него и Хануман ли Тош. Имаше много за разказване. Въпреки че вървяха съвсем бавно, изминаха дълъг път, почти до края на Даргинските пясъци, където дюните отстъпват пред насечения Далечен северен бряг. Беше облачен и ветровит следобед. Снегът се сипеше на внезапни пристъпи, последвани само мигове по-късно от силни струи слънчева светлина. Изящни малки снежинки — които Данло някога бе наричал шишей — бавно падаха към земята, за да се изпарят още преди да са я Докоснали. Заради това променливо време Данло не можеше да реши дали му е горещо, или студено. Но Стария отец изглеждаше в стихията си. Не го смущаваха нито морските пръски, нито снегът. Той забиваше косматите си крака в твърдия сняг и оставяше отпечатъци, по-големи от тези на мечка. Докато Данло му разказваше как Хануман е счупил бога, Стария отец си играеше с пясъка и малкият му черен нос доволно потръпваше.