Дейвид Зиндел - Падналите богове

Спусна се по стъпалата на олтара. Под обувките му зазвънтяха стъкла. Както и преди, хората се отдръпваха от пътя му и му позволяваха да мине. Гледаха го с нещо като благоговение, но във възхищението им към него имаше и вина, и гняв, сякаш чувстваха, че би трябвало да му обърнат гръб и да не срещат погледа му. Мнозина гледаха към Хануман и се чудеха какво да правят. Точно преди да излезе от катедралата, Данло се обърна и хвърли поглед назад. Хануман стоеше сам на олтара. Около него се вихреше сняг и пречупваше лъчите на свещите така, че той изглеждаше обгърнат от златна сияеща сфера. Лицето му беше твърдо, неумолимо и викаше: „Никога вече не се връщай тук, никога!“ Данло се вгледа още по-дълбоко в сумрака и прогледна през времето и пространството. Цялата катедрала бе изпълнена с хиляди хора, всички обърнати с лице към олтара, всички олюляващи се, пеещи и викащи в екстаз. Навсякъде имаше светлина, която не идваше от запалените свещи, а струеше през прозорците в прекрасни успоредни смарагдови и сини лъчи. Той се видя да стои на олтара до Хануман, окъпан в тази красива светлина. Видя се облечен в черна пилотска роба, висок, мощен и горящ от състрадание — и в същото време не беше той, а някой друг, който имаше съвсем далечна прилика с човека, известен като Данло Дивия. Но докато излизаше от този миг на провиждане — сред счупено стъкло и вятър, — той си помисли, че никога вече няма да стъпи в катедралата. За последен път се поклони на Хануман. Но Хануман не го видя. Диамантената шапка на главата му светеше като сияещ череп. Сега и завинаги той щеше да остане в затвора на собствения си череп — беше като ярка звезда, започнала последното си свиване в себе си, в онази смазваща еднаквост на съзнание, от което няма завръщане.

„Аз го създадох“ — помисли си Данло.

Първият ден от средзимната пролет на 2954-та година донесе снежна вихрушка и мрак, които сякаш нямаха край. Никой — освен провидците — не можеше да предвиди, че тази нова година ще е славно и съдбоносно време в историята, също толкова важно за развитието на Ордена, колкото и 908-а или Тъмната година, или пък 2326-а, когато Дарио Дръзкия откри мъртвите звезди на Вилда. Дори Данло не можеше да знае, че странните събития в Бардовата катедрала ще поставят началото на лавина от решения, които в крайна сметка накараха радикалните историци да прекръстят 2954-та на „Първата година“ и да преправят календарите си. Великите промени започнаха с наглед незначително събитие: по настояването на разтревожените академици от колегиите на майсторите и господарите, господарят Пал отлъчи Хануман ли Тош от Ордена. Със счупването на бога Хануман най-после беше оскърбил чувствата на прекалено много хора. Той бе нарушил няколко канона и беше изневерил на сетическата етика. Затова господарят Пал му забрани да използва библиотеките на Ордена и да се храни в ресторантите на Ордена. Забрани му изобщо да стъпва на територията на Академията. В душата си Хануман, разбира се, отдавна бе напуснал Ордена, така че това отлъчване не го накара да съжалява, нито пък го засрами. Дори сигурно тайно се беше зарадвал, че го освобождават от обета му — и че го освобождават да впечата замислите си в нова религия. Макар да се преструваше на разярен, двамата с господаря Пал продължаваха да играят скрита игра. Не бе възможно да се каже дали в този момент имат намерение да превърнат рингесизма в официална религия на Ордена, но със сигурност целяха да унищожат враговете си. На десетия ден — докато Бардо чертаеше витража, който щеше да замени счупения в нощта на Края на годината — Хануман отиде при него с прост, макар и фин план за реорганизиране на църквата им.

Хануман предлагаше да дадат официален статут на вътрешния кръг членове на Пътя. Всички рингесисти, които бяха записали своите възспоменувания на древните еди в един от компютрите му, отсега нататък щяха да се наричат „старейшини“. Макар че Бардо естествено не вярваше на нищо, излязло от устата или мозъка на Хануман, това предложение допадна на суетата му. Той щеше да е първосвещеник на универсална религия, дарител на титли и привилегии за онези, които са му най-предани. Изобщо не му се стори абсурдно, че съвсем скоро из Града ще се пързалят пъпчиви млади калфи, облечени в златни роби, които ще искат да бъдат наричани „старейшина Лаис“ или „старейшина Кику“, и че ще отправят тези си искания дори към по-възрастни майстори, живели няколко живота. Й така, Бардо одобри предложението на Хануман и продължи да избира парчета стъкло за витража.