Дейвид Зиндел - Падналите богове

Положи обета си на втория ден от лъжезимата. Тъй като беше единственият калфа, повишен този ден, церемонията се проведе в малка стая без прозорци и мебели в Дома на древните пилоти. Освен стария килим, опънат като просешко легло, каменният под бе гол. Стените бяха студени и сиви и по тях висяха портретите на мъжете и жените, служили като господари пилоти. На северната стена между образите на Лиъполд Соли и Чанот Чен Цицерон беше този на Малъри Рингес. До благородното (и коварно) лице на господаря Цицерон имаше само гол гранит — някой ден пространството щеше да се запълни с портрета на новия господар пилот, Салмалин Благоразумния. Салмалин бе затворен, лаконичен човек, назначен за господар пилот само преди десет дни. Едно от първите му задължения беше да ръководи повишението на Данло. В присъствието само на още двама пилоти като свидетели, той бързо изпълни церемонията, сякаш бе гост на извънземен банкет, принуден да държи реч или да изяде отвратително ястие. Стоеше абсолютно неподвижен и намусен в черната си роба, докато Данло коленичи на килима и положи клетвата си. После господарят Салмалин му даде черен диамантен пръстен и каза:

— С този пръстен ти си пилот. — И нищо повече.

Нито го поздрави, нито го насърчи. Поклони си, рязко се обърна и остави Данло да си мисли, че най-после е постигнал мечтата си да стане истински пилот.

През следващите десет дни, докато бурите на средзимната пролет отстъпваха на по-топло и хубаво време, Данло обикаляше града, за да се сбогува. Трябваше да посети много хора: Мадава ли Шинг, Рихана Тал, Джонатан и Бенджамин Хър и много други приятели. През годините на религиозните си проучвания той се беше запознал с много автисти, паратанцьори, ронински поети-воини — жени и мъже от десетки секти. Откри повечето от тях в Квартала на далечниците и им каза, че скоро ще напусне Града за дълго, може би завинаги. Остана изненадан колко трудно се оказа това сбогуване. Докато търсеше старите си майстори като майстор Джонат, който нямаше да пътува до Вилда, Данло се пързаляше от хълм на хълм из Академията и се наслаждаваше на играта на слънчевите лъчи по купичките, на очертанията на всеки камък, на музиката на кънките на послушниците по леда. От свой приятел научи, че Томас Рейн ще се мести в един от апартаментите до Бардовата катедрала. Затова последното му пътуване беше до кулата на паметистите, където видя майстор Томас да подрежда различни наркотици, пръстени, игли и други вещи в обикновен дървен сандък. Последната му среща с него бе неловка и тъжна. Данло му показа пилотския си пръстен и майстор Томас рече:

— Честито, Данло. Но се надявам, че ще продължиш да усвояваш техниките, макар че аз няма да съм там, за да те уча. Знаеш ли, от теб щеше да излезе чудесен паметист.

После Данло се сбогува. Но не му каза, че след вечерта в Бардовата катедрала е загубил страстта си за възспоменуване. Всъщност през мрачните и безкрайни дни на голямата буря златната врата на Единствения спомен се беше затръшнала с невероятна сила и той си бе помислил, че никога вече няма да открие ключа за нея.

На дванайсетия ден от лъжезимата Данло се срещна с Бардо на Улицата с хилядата бара. Тъй като Бардо не искаше да го видят да разговаря с него, избра за място на срещата мрачен бар, който повече приличаше на животинска бърлога, отколкото на място за приятен разговор между двама приятели. Докато седяха на по чаша катранено черно, сладко кафе, Бардо се преструваше, че все още са приятели, макар че основаването на Пътя на Рингес беше накърнило дружбата им. Той не се извини на Данло. Намекна, че бил увлечен от събитията или по-скоро че играел някаква космическа партия шах, прекалено важна за него, за да е в състояние просто да събори фигурите и да се откаже. Данло се съмняваше, че той изобщо може да се откаже, макар Бардо да си даваше вид, че се владее — качество, което никога не бе притежавал. Всъщност тази вечер думите му бяха изпълнени с неискреност, самоизмама и лъжи. За трудностите на църквата си обвиняваше Ханумановата високомерна амбиция, вместо да погледне в задименото огледало на стената зад бара (или в което и да е друго огледало), за да открие причината за бедите си. Само да можел да нашиба и дресира Хануман като впрегатно куче, каза Бардо, Пътят на Рингес щял да донесе истинско спасение за всички хора.

— Тъкмо Хануман развали всичко — каза той. Въпреки че пиеше само кафе, Бардо изглеждаше полупиян. — О, но какво мога да направя аз? Да го заплаша с отлъчване ли? Да, да, разбира се, точно това трябва да се направи — само че аз вече го направих. Заплаших го. И в отговор на тази заплаха той заплаши мен. Не, не се безпокой, няма нужда. Надявам се. Искам да кажа, че ме заплаши да напусне Пътя. Да основе своя собствена проклета църква и да отведе със себе си половината ми рингесисти. Половината ли? Три четвърти. Девет десети — има ли значение? Заплаши да унищожи всичко, което съм създал. И затова трябва да намеря начин да го контролирам. Но той е гений — проклет религиозен гений! Знаеш ли, че куртизанките най-после се съгласиха да последват Пътя? Цялото проклето Дружество! Заради него. Какво да правя без него? О, Бардо, Бардо! Може би се чудиш какво е сторил Бардо? Слушаш ли ме, млади приятелю? Спомням си, че някога те предупредих да не се сприятеляваш с него. Трябваше да се вслушам в собствения си съвет. Жалко. В Хануман нещо не е наред. В него има нещо обречено, дори зловещо. Знаеш ли, че са го видели с Тамара вечерта преди предполагаемото й заразяване с проклетия вирус? Преди предполагаемият вирус да изтрие спомените й? Предполагаем — какъв смисъл влагам в тази дума? Разбираш ли? А? О, разбираш. Вече и аз разбирам. Ясно е какво се е случило в катедралата. Ти можеше да го убиеш. И все пак го спаси. Защо? Заради обета си ли? Или защото не си имал доказателство за това мръсно престъпление? Доказателство няма. Но някъде трябва да има доказателство. Смяташ ли, че няма да го открия? И после. И после. О, и после не те интересува, нали?