Дейвид Зиндел - Падналите богове

Захвана се за работа. Не го интересуваше, че е полунощ — имаше една от малкото единични стаи в „Реса“, така че малко тропане нямаше да обезпокои никого. Стаята бе тясна само колкото да се съберат спалните му кожи, сушилната лавица, чайният сервиз и дълбокият му дървен сандък поставен под прозореца. Беше го получил още като послушник. Вътре бяха всичките му вещи — съвсем малко, като се има предвид, че вече бе калфа. Под втория си чифт кожи, роби, кънки и камелайки пазеше единствените неща, които ценеше: диамантената топка на майка си, двете книги които му беше поверил Бардо, фигурката на снежния бухал, която бе направил по време на пътуването си до Никогея, върхът на старото си копие за мечки — и от време на време бамбуковата шакухачи. На самото дъно на сандъка бяха резбарските му инструменти, поставени в торбичка от тюленова кожа. Освен бялото перо, което носеше в косата си, за Данло нямаше нищо по-скъпоценно от тези инструменти, защото го свързваха с детството му, с народа му и със света на скали, животни и дървета, който беше обитавало племето му. Той извади торбичката и развърза вървите й. После педантично като бижутер подреди върху спалните си кожи стъргалките и длетата. Взе триончето и леко прокара лъскавите му зъби по палеца си. После извади резците. Имаше пет резеца и много се гордееше с тях. Два му бе подарил Хайдар на единайсетия му рожден ден. Приемният му баща ги беше направил от редки диамантени камъни, вградени в дръжки от китова кост. Самият той бе направил другите три резеца от каменно дърво и кремъчни зъби. Зъбите бяха с различна дължина и лесно можеха да се точат или заменят, когато се изхабят. При постъпването си в „Реса“ Данло замени два зъба, не защото се бяха нащърбили или износили, а защото бе открил по-фин материал от кремъка. В деня, в който започна да си пуска брада, той взе бръснача си (същият бръснач с диамантено острие, с който беше обръснал лицето на Педар) и внимателно го счупи на три парчета. Две от тях постави в резците, а с третото си направи ужасно остър нож. Най-простият от инструментите бе чукчето: объл речен камък, който точно подхождаше на дланта му. Щеше да свърши много от работата си тъкмо с този камък, почуквайки с него по дръжките на резците. И когато свършеше да дяла, изрязва и гравира, щеше да се заеме с излъскването. За тази отегчителна работа имаше много парчета фин пясъчник и груба кожа.

Защото беше казано, че нито едно парче кост не може да оживее, докато не стане гладко като нов бял лед.

Когато се приготви да започне самото дялане, Данло каза молитва за душата на моржовата кост и извади бивника от сандъка. Бе дълъг колкото ръката му, тежеше много и имаше богат мирис, който напомняше за морето. Беше стар бивник, дълго лежал в солена вода — цветът му бе тъмнокремав с кехлибарени и златисти жилки. Той започна да дяла твърдата кост. Кремъчното острие издаваше висок стържещ звук. С дълги, бързи удари Данло дялаше от върха на бивника към основата му, за да не го разцепи. Скоро скутът му се покри с дълги трески кост. Когато почисти бивника хубаво, той спря да избърше потта от челото си и да отупа отпадъците. После наряза моржовата кост с триона на пет равни части. Искаше да направи само една фигурка, но никога не беше опитвал толкова сложно нещо, Имаше вероятност да развали едно-две парчета преди да успее да издяла бога.

Всъщност Данло развали четири парчета преди да започне да оформя последното. Първите две се разцепиха почти веднага, щом допря резеца до тях. Моржовата кост е най-прекрасният материал за дялане, в него има живот, който възрастта само още повече усилва, но и я втвърдява, и дефектите, присъщи на всички живи същества, често се превръщат в дълбоки цепнатини. Номерът в дялането е да работиш около тези цепнатини така, че естествената здравина на костта да може да ги подсили. Навярно щеше да е по-добре Данло да е открил нов бивник, мек, бял и лесен за обработване. След около година на открито новата моржова кост се покрива с цветни жилки, които растат и се сливат, докато цялата повърхност не заблести като тюленово мляко, разсипано върху лед. Тъкмо този цвят обаче не искаше Данло. Неговата задача беше да направи фигурка, която да подхожда на останалите фигури от шаха на Хануман. Другите фигури — пилотът, извънземният и сетикът — бяха стари, целите издраскани, пропукани и покрити с фина златиста патина. Неговият бог трябваше да напомня на тези фигури не само по старостта и големината си, но и по стил. Трябваше да напомня ярконския стил: подробен, но не претрупан, реалистичен, но с възвишена емоция, загатваща за идеала. Майсторството на скулпторката на оригиналния шах бе наистина съвършено. Тя беше надарила черния бог и двете богини с различни съчетания от ведрост, състрадание, радост и мощ. Черната богиня беше особено поразителна, защото лицето й излъчваше едновременно гняв и възторг и тя изглеждаше премъдра като статуите на Николос Дару Еде, които стояха пред повечето кибернетични черкви. Макар че не откриваше недостатъци в тези прекрасни произведения на изкуството, Данло търсеше нещо повече, виждаше пред себе си лице, което може би нямаше да успее да постигне. След като развали третото и четвъртото парче кост, той започна да се отчайва. Всъщност тези парчета не се сцепиха, но когато започна фината работа, Данло издълба очите на бога прекалено бързо и прекалено дълбоко, затова на два пъти трябваше да прекъсва. Накрая взе последното парче моржова кост и обеща на душата му, че ще го дяла по-бавно. Щеше да си представя точната форма и големина на всяка частица кост преди да я отнема от парчето — иначе изобщо нямаше смисъл да продължава.