Дейвид Зиндел - Падналите богове

Данло беше един от първите хора, разбрали това като човешки същества. Със студеното острие на резеца си той се опитваше да издяла съзнание във всяка част на своя бог, особено в дълбоко порочното му лице. Но това не бе достатъчно. В много отношения Хануман по-добре от него разбираше този аспект на божествеността. И затова Данло изсече на лицето на бога други страсти, като насочваше ножа си с цялата предпазливост на въжеиграч. „Лицето е врата към душата“ — така казваха алалойските майки на децата си, когато искаха да обезсърчат егоистичните им чувства. Данло знаеше за душата нещо, което не беше известно на Хануман. Да, винаги щеше да има болка и никой не можеше да избяга от пламъците на омразата, тъгата, скръбта и отчаянието. Но всеки носеше в себе си спомена за древния райски огън, толкова ярък, че затъмняваше всякакво горене. Огънят, чието докосване можеше да охлади душата и да угаси и най-жестоката жажда. Горещо и студено, огън и лед, начало и край — Данло нямаше дарбата да вижда същността на противоположностите и да ги съчетава. Фино изрязаните устни на бога бяха изтеглени назад и в екстаз, и в мъка. Това беше видът на човек, гърчещ се в мъките на сексуална треска, или на баща, застанал с лице, вдигнато към небето, понесъл в ръце студеното, мъртво тяло на сина си. Това беше удоволствието на бог, създал живот на милион планети, и болката да вижда милиарди звезди да избухват и умират. Данло дялаше ли дялаше и очите на неговия бог блестяха от смях и безумие едновременно, и от абсолютното съзнание за любов, надхвърляща всяка любов и омраза. Трябваше да вложи цялото си умение, за да разкрие тези страсти. Всъщност той се съмняваше, че ръцете му са способни на това, и в изтощението и яростта си да дяла понякога се чудеше дали не го насочват душите на Старите. Като момче, седнал до каменната лампа в нощите на дълбоката зима, той бе наблюдавал старците от племето да изрязват животни от кост или дърво. Сега подражаваше на спокойствието на техните мазолести старчески пръсти, на увереността и силата им и най-вече на тяхното търпение. Лицето на бога му причини най-много мъки. С най-острия резец Данло свърши деликатната работа около очите и дълбаеше тези фини линии между ударите на сърцето си, за да не треперят пръстите му. Работеше безкрайно бавно, за да изрази най-важния аспект на бога, който според него беше ужасната красота. Хануман трябваше да види бога и да остане поразен от нея. Трябваше да хване фигурката в ръце и да каже: „Това е бог, който постоянно пие от дълбокия огнен извор в себе си, докато не се преизпълни със сила да създава друг живот. Той е онзи, който иска живот, вместо цялото страдание и зло, и сияе с ужасна воля за всичко, което е плодородно, диво и силно, и неговото лице е моето лице.“

Когато най-после свърши, Данло взе камъка си за лъскане и започна да търка тялото на бога. Отначало не бе уверен доколко фигурата се доближава до образа, който беше видял. Но колкото повече го полираше, толкова по-доволен от работата си ставаше. Разбира се, той не бе съзнавал съвършено този вътрешен образ, но пък и никое творение не може да е съвършено. Надяваше се, че богът е „точно такъв, какъвто е“ или лоуалоса — алалойски израз за фигурка, разкриваща истинската душа на което и да било същество.

Беше много уморен, но полира с пясъчника почти цял ден, като спираше само за да издуха праха, натрупал се в гънките и вдлъбнатините по бога. Усещаше гладкостта на полирането само с очите си. Алалоите смятат, че е детинско да докосват с пръст фигура преди да е завършена. Но след като я изтри от пиедестала до челото с най-финото си парче кожа, Данло реши, че е готов. Огледа се да открие място, на което да сложи бога. Целият под бе покрит с парчета моржова кост и бял прах. С бавните движения на старец, чиито крайници са сковани от болки, Данло постави фигурката под прозореца. И тогава я докосна. Притисна горещите си, покрити с пришки пръсти до повърхността й, която беше леденостудена от въздушните течения. Удиви се на меката гладкост, на лъскавата красота на старата моржова кост. Докосна очите, дългия нос, възлестите мускули на гърлото. Усмихна се и после се стовари върху кожите. Богът отвърна на усмивката му или поне така му се стори, и му се засмя, и заплака за него, докато Данло се унасяше в дълбок сън, който продължи безкрай.