Дейвид Зиндел - Падналите богове

През дълбока зима светлината, падаща над града Никогея, е слаба и странна. В безоблачни дни — кратките, редки периоди, когато слънцето е само червено сияние на хоризонта — небето е наполовина обагрено в цветовете на нощта и има много звезди. Някои казват, че ако през този най-мрачен сезон се развилнее буря, всъщност няма истински ден. Със сигурност няма зазоряване, защото може ли светлината да проникне през пластове студено сияние, облаци, вихрещ се сняг и почти пълен мрак? Когато сарсарите диво бушуват по улиците, никога не може да има ясно разграничение между тъмнина и ден и затова е безнадеждно да стоиш буден цяла нощ и да очакваш настъпването на утрото. Само най-упоритите или глупави хора биха опитали да направят такова нещо. В мрачните, отчаяни часове след сбогуването си с Тамара Данло уи Соли Рингес направи тъкмо това. Той се пързаля из Стария град, докато се изтощи и загуби, после на някаква безименна плъзга полузамръзнал попадна на затоплящ павилион. Там, в този окаян малък заслон, докато вятърът виеше навсякъде около него, той зачака въздухът да изсветлее от черно към синкаво и сребристосиво. Чака безкрайно. Струваше му се, че е близо до Бардовата катедрала, и беше решил да се отправи към вратите й в мига, в който ги отворят, за да открие Хануман, да се разбере с него, да го моли или да го засрами — каквото и да е, без физически да го наранява, само да обещае да възстанови спомените на Тамара.

Но чакането му бе напразно. Когато денят най-после дойде — студен, сив хаос от облаци и навяващ сняг — Хануман отказа да се срещне с него. И през следващите дни остана заключен в залата на катедралния съвет, и не искаше да се види с никого — нито с Данло и Бардо, нито с кръщелниците, които се приближаваха до вратата с подноси храна и напитки. Данло би разбил вратата, но пред нея винаги стояха двама кръщелници и охраняваха усамотението на Хануман. Те бяха новопокръстени и не се отнасяха с Данло добронамерено. Съобщиха му, че Хануман влязъл в паметното пространство на един от компютрите си, че преживявал велико възспоменувание, навярно най-великото, което някога било познавало човешко същество.

— За Бога! — на четвъртия ден възкликна Бардо. — Ако Хануман не отвори тая проклета врата, ще я разбия!

Но не направи нищо подобно. Очевидно нямаше желание открито да се противопоставя на Хануман, особено по искане на Данло. Макар да беше очевидно, че продължава да го обича, това, че Данло бе напуснал църквата му, го бе ядосало.

— Навярно вече не би трябвало да идваш тук, млади приятелю. Тази катедрала е за рингесисти или за онези, които искат да станат такива. Ти си Рингес, вярно е, но това не е едно и също, нали?

— Да — призна Данло. — Не е едно и също.

— Защо толкова искаш да се видиш с Хануман?

— Трябва да му съобщя… една новина.

— За Тамара ли?

Данло изтупа снега от косата си и отвърна:

— Да. Откъде знаеш?

— Нирвели ми каза, че била поразена — рече Бардо. — Съжалявам, млади приятелю. Бедната жена — беше толкова умна. Жалко, толкова незаслужено жалко. Но я ми кажи, моля те, защо искаш да съобщиш тази тъжна новина на Хануман? Чух, че вече не сте най-добри приятели.

Данло възрази, че все още били първи приятели, а Бардо го слушаше с цялата подозрителност на човек, купуващ огнен камък от отстъпник програмист. Данло си помисли дали да не му каже истината — че Хануман е откраднал паметта на Тамара, — но вече не му вярваше изцяло. В момента Бардо бе прекалено погълнат от мечтите си. Даже да беше готов да рискува в църквата му да настъпи схизма, той нямаше да е в състояние да принуди Хануман да спаси Тамара.

— Надявам се — каза Бардо. — Приятелството е златно. Не трябва лесно да се отказваме от приятелите си. Като приятел трябва да те посъветвам да оставиш Хануман на мира — засега. Остави да мине малко време — и за вас двамата, и за онези, с които сте близки. Време за, хм, преоценка. За размисъл, навярно. Разбираш ли? Ти си Рингес и ни принадлежиш — би било наистина жалко, ако се наложи да затворим вратите си за теб.

По-късно същия ден Данло реши да потърси съвета на майстор акашик. Мислеше си да му разкрие, че Хануман е използвал архитектска хиюма, за да пречисти спомените на Тамара, и че най-вероятно ги е запазил в някой от компютрите си. Искаше Хануман да бъде подложен на акашишко разчитане, искаше акашиците да използват своите компютри, за да разголят мислите му и да го накарат да признае къде е скрил тези перли, откраднати от ума на Тамара. Но всъщност му се струваше подло и предателско да влезе в напомнящата на крепост сграда на акашиците, да се поклони на някой непознат майстор и да обвини Хануман в извършване на престъпления. Макар че сега Тамара се беше приютила в стаята на старица, която миришеше на араукария и мехлем против измръзване, макар че изгаряше да поправи злото, макар че Хануман го бе предал, той не можеше да предаде Хануман по този начин.