Дейвид Зиндел - Падналите богове

— Защо? Защо?

— Ще ми е трудно да ти обясня — отвърна Тамара. — Но не мога да живея с онова, което се е случило. Не мога да скърбя за самата себе си, не и докато съм още жива. И няма. Това, което съм тази вечер — не е ли достатъчно? Аз винаги съм си аз. И винаги ще бъда. Своите спомени, самата себе си. Това е истинското чудо, не разбираш ли? Не трябва да го разрушавам като се надявам някой ден да се събудя и да си спомня нещата, които съм забравила.

Данло дълбоко се замисли, после каза:

— Мечтаех… да изживеем живота си един за друг.

— Съжалявам, пилоте.

— Но ако можем да се срещаме всяка вечер…

— Съжалявам, но ще е най-добре повече да не се срещаме.

— Никога… ли?

— Никога.

С тези думи тя разкопча яката на робата си и бръкна между гърдите си. Разнесе се звук от търкане на тежка коприна в ожулена кожа. Тамара бавно измъкна ръката си. В нея стискаше перлата, която той й беше подарил. После с едно-единствено рязко движение я свали от шията си.

— Исках да видиш това — каза тя. Върхът на пръста й поглаждаше повърхността на капковидната перла, сякаш не искаше да се откъсне от нея. Данло погледна перлата. Винаги му бе харесвал начинът, по който улавяше светлината и менеше цвета си, от сребрист до тъмнолилав и черен.

— Прекрасна е — каза той.

— И е много необичайна — нямам друг такъв накит.

— Не — отвърна Данло. — Почти съм сигурен, че нямаш. Тези перли са редки.

— Ти ли си ми я подарил? — попита Тамара.

Без да изчака отговора му, тя отвори пръстите на ръката му и пусна перлата по средата на линията на сърцето му. Странно, беше по-тежка, отколкото си спомняше той.

— Аз съм само калфа — каза Данло. — Как бих могъл да си позволя такъв подарък?

— Не зная.

— Никога не съм я виждал.

— О, извинявай тогава. — Тамара се загледа в перлата, докосна връвта, усукана от косми.

После погледна дългата му буйна коса, която стигаше чак до плещите му.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Прекрасна е — каза Тамара. — Носех я, когато започнах да забравям, там, в катедралата. Не можех да си спомня кой ми я е подарил.

Данло вдигна поглед към тъмните й влажни очи. И там, по средата на зениците й, видя две мънички отражения на перлата.

— Може би някой ден… ще си спомниш.

— Може би — отвърна тя.

Внезапно Данло затвори пръсти в юмрук около перлата. Стисна малката твърда сълза от седеф и усети твърдостта й. После протегна ръце и пак окачи перлата на шията й.

— Щом я харесващ, трябва да я задържиш. Тамара кимна, после го погледна. — Трябва да повикам послушничката — тя ще ти покаже пътя.

— Струва ми се, че си го спомням. — Няма да е прилично — възрази тя. — В дома на Майката никой не отива сам до вратата. — Тогава защо ти не ме придружиш?

— Чудесно.

Тъй като във външния коридор беше студено, Тамара отиде да си вземе връхна дреха. Докато обличаше ухаещата на мускус нова кожа, Данло сведе глава и за последен път погледна масичката за чай. Разпери пръсти и притисна дланта си към студената й повърхност. Тя остана мъртва и черна, лишена от какъвто и да било цвят. После Тамара му каза, че е готова, и той не можеше да си представи че никога повече няма да я види. Внезапно цялата маса се стопли и се обагри в бледозлатисто.

Минаха заедно през смълчаните коридори. Никой не говореше, нито поглеждаше към другия. Тя го отведе в съблекалнята, където Данло се облече за обратния път до общежитието. Сложи си кожите и обувките и остави лицето си непокрито. Тамара го придружи до външната врата.

— Сега трябва да се сбогуваме — каза тя. Данло дълго я гледа, после отвърна:

— Довиждане.

Тамара с усилие отвори вратата навън срещу беснеещия вятър. Коридорът за броени мигове се изпълни с облаци сняг.

— Сбогом, пилоте. Желая ти всичко добро. Той спря, застанал на прага, облегнал рамо на тежката врата. Искаше да й каже нещо важно. Искаше да свали ръкавицата си и да докосне премигващите й очи, искаше да й каже, че са обречени да се срещат отново и отново. Но всъщност не го вярваше. Не би могъл да го повярва. Погледна студеното, бледо лице на Тамара и си спомни, че тази вече веднъж измръзвала плът е станала още по-податлива на измръзване. Дълбоко се поклони, усмихна й се и каза:

— Сбогом, Тамара.

Излезе в развилнялата се буря и ледените иглички мигновено зашибаха лицето му. С груб, кух звук вратата зад него се затръшна. Той впи поглед в тази тъмна, масивна врата и повтори:

— Сбогом.