Волфганг Холбайн - Черната крепост

Хартман гледаше към четирите редици от екрани пред себе си и се опитваше да не забравя, че това са просто монитори, които не носят вина за онова, което показват. Нямаше полза. Отпреди повече от час изпитваше все по-силното желание да вземе тежкия стъклен пепелник от бюрото пред себе си и да го хвърли към един от екраните. Може би трябваше да го направи. Не че щеше да промени нещо. Но ще почувства поне малко облекчение.

Капитан Хартман винаги се бе гордял със своето самообладание. Но това бе един от дните, в които започваше да го проклина.

Да, може би трябваше да го направи.

Протегна ръка към пепелника, дори го вдигна за момент и го стисна здраво с пръстите си, но после го остави обратно върху плота. Резервните части бяха дефицитни. Без друго половината от тези проклети монитори вече не функционираха.

Чу шум откъм вратата, извъртя се рязко с подвижния си стол, но се отпусна, щом установи, че влиза Нет. Ситуацията бе достатъчно абсурдна. Допреди няколко седмици би възприел нахлуването без разрешение в Светая Светих на базата като скандално. От всички, които съпровождаха капитан Черити Леърд, Хартман и неговите мъже посрещнаха с най-голямо недоверие младата пустинничка. Въпреки това сега изпита облекчение, че влезе именно тя, а не някой от неговите хора. През последните дни войниците му обикновено идваха само с ужасяващи известия.

Вгледа се за момент в нея и отново напразно се опита да разбере какво става зад челото на това тъмнокосо момиче. Бе на тяхна страна. Нямаше никакви съмнения в лоялността й, но начинът, по който понякога се оглеждаше, и обърканото, почти уплашено изражение, което не изчезна от лицето й през последните седмици, безпокояха Хартман. Не бе споменала нищо, нямаше дори намек от нейна страна, но Хартман знаеше, че тя не се чувства добре тук. Не й се нравеше този нов и същевременно друг свят. Боеше се от всички тези апарати, техническите уреди и оръжията, шума, оживлението и забързаността, от миналото, което този бункер символизираше. А трябваше да бъде тъкмо обратното. Бе разговарял твърде малко с Нет, но достатъчно с останалите и знаеше какъв бе животът на един пустинник. Нет бе израснала в свят, състоящ се само от страх и лишения, борба за оцеляване и боязън от утрешния ден. Със своите дебели стени, които биха устояли на атомна бомбардировка, с изобилието от храна и сигурността, която предлагаше, бункерът трябваше да й се струва истински рай. Но всеки поглед в очите й убеждаваше Хартман, че по-скоро е обратното.

— Имате ли новини от Черити? — попита Нет.

Хартман поклати глава. Въпросът не го изненада. През последните двадесет и четири часа Нет го бе поставяла няколко пъти. Нямаше никакви новини от капитан Леърд и останалите. Последното, което Хартман чу от групата, бе изопачен SOS сигнал, който прекъсна, преди да бъде изпратен докрай. Не успя да предотврати пустинничката да узнае за този сигнал, но поне премълча какво в действителност означава той.

Това не бе директно известие от капитан Леърд или член на групата, а автоматичен сигнал, който се излъчваше от бордовия компютър на летателния апарат в случай на разрушаване на машината. Което не означаваше непременно, че нещо им се е случило. Хартман се опитваше да се успокоява сам с тази мисъл. Но и със сигурност не означаваше, че всичко върви по план.

Поклати още веднъж глава и се завъртя със стола си. Погледът му отново се насочи към редиците повредени и действащи монитори на отсрещната стена.

— Какво, за Бога, правят онези там? — промърмори той.

Тъй като това всъщност не бе въпрос, Нет не му отговори. След секунда колебание обаче, тя се приближи до бюрото и застана до него. Погледът й премина през екраните. През последните седмици Хартман бе успял да изгради цяла система от камери за следене и мини спътници, която му даваше възможност да наблюдава не само близката околност на бункера, но и части от града. А там нещо ставаше. От дни насам мороните бяха обзети от трескава нервна активност. Идваха и си отиваха машини, носеха се и се изнасяха обратно материали. Мравките също идваха и си отиваха. В небето все по-често, освен познатите плоски дискообразни летателни апарати на мороните, се виждаха много по-големите им бойни кораби. Хартман съжаляваше, че не може да хвърли поглед на града и мутиралото гнездо в руините на катедралата. Всички сонди с дистанционно управление, които бе изпратил, бяха разрушени преди още да доближат сградата. Хартман не смееше да изпрати един или повече от хората си там. Знаеше много добре, че няма да се върнат.