Майкъл Крайтън - Жертвата

— Откажи се, Джак! — извика Джулия. — Безсмислено е.

Имаше право, наистина бе безсмислено. Не можех да се справя с Винс. Вече не бях в състояние и да избягам от Рики. Прескочих някаква тръба, заобиколих един електрически стабилизатор и се наведох. Докато Рики прескачаше тръбата, забих лакът между краката му. Той изрева и се затъркаля по пода. С всички сили го ритнах в главата. Това беше за Чарли.

Затичах се.

Винс приклекна и сви юмруци. Предусещаше вкуса на боя. Тичах право към него и той широко се ухили в очакване. В последния момент завих наляво. Подскочих. И се закатерих по стълбата на стената.

— Спрете го! — извика Джулия. — Спрете го!

Катеренето бе трудно, бях проврял едната си ръка в дръжката на тубата и тя болезнено ме удряше. Съсредоточих се върху болката. Страх ме е от високото и не исках да гледам надолу. Затова не виждах какво ме дърпа за краката. Опитах се да се освободя с ритане, ала безуспешно.

Накрая се обърнах да погледна. Бях на три метра над земята, а на две стъпала под мен Рики се беше вкопчил с една ръка в глезена ми. Той силно ме дръпна, но се задържах.

Рики мрачно се усмихваше. Заритах в опит да го улуча по лицето, но напразно. Той хвана и двата ми крака и ги притисна към гърдите си. Беше невероятно силен. Продължих да ритам, после го настъпих по ръката, с която се държеше за стъпалото. Рики извика и ме пусна. Настъпих го пак и го ритнах под брадичката. Той се изхлузи пет стъпала надолу, после успя да се хване и увисна.

Пак се закатерих нагоре.

— Спрете го! — отново извика Джулия.

Чух асансьора да скърца. Винс се изкачваше към тавана. Щеше да ме чака там.

Продължих да се катеря.

Бях на четири метра над земята, после на шест. Погледнах надолу, за да видя дали Рики ме гони, ала той беше много далеч и едва ли можеше да ме настигне. В следващия миг Джулия се понесе във въздуха, описвайки спираловидно движение като тирбушон — и се хвана за стълбата точно до мен. Само че не беше Джулия, а роякът — и за миг бе толкова дезорганизиран, че на места прозираше: зърнах вихрещите се частици, които го образуваха. Сведох очи към пода и видях истинската Джулия. Смъртно бледа, тя се взираше нагоре в мен. Лицето й приличаше на череп. Роякът се сгъсти. Устните помръднаха и чух странен глас да казва: „Съжалявам, Джак“. Роякът се сви, стана още по-плътен и се превърна в някаква дребна Джулия, висока около метър и двайсет.

Продължих да се катеря.

Дребната Джулия силно се блъсна в тялото ми. Все едно ме удари чувал с цимент и ми изкара въздуха. Едва се задържах за стълбата. След секунда роякът-Джулия повторно се блъсна в мен. Като пъшках и се опитвах да се защитавам, продължавах да се катеря. Роякът притежаваше достатъчно маса, за да ми причини болка, но не и да ме събори от стълбата.

Навярно и той го разбра, защото се сгъсти в кълбо, плавно се плъзна напред и обгърна главата ми в бръмчащ облак. Ослепях. Не виждах абсолютно нищо. Сякаш се бях озовал в прашна буря. Опипом местех ръце по стъпалата. Лицето и дланите ми пареха, болката стана по-силна, по-остра. Очевидно роякът се учеше да я фокусира. Ала поне не се беше научил да удушава. Засега не бе направил нищо, за да спре дишането ми.

Продължавах.

Катерех се в мрак.

После усетих, че Рики отново хваща крака ми. И вече наистина си помислих, че е настъпил краят.

Бях на осем метра височина, висях на метална стълба, мъкнех туба с кафява кал, горе ме чакаше Винс, Рики ме теглеше надолу и около главата ми бръмчеше рояк, който ме ослепяваше и жилеше. Бях изтощен и усещах, че силите ми свършват. Пръстите ми трепереха. Повече не можех да се държа. Знаех, че просто трябва да се пусна и да падна. Тогава всичко щеше да приключи за миг. И без това с мен беше свършено.

Заопипвах за следващото стъпало. Рики яростно ме дърпаше надолу. Знаех, че ще спечели. Всички те щяха да спечелят. Винаги щяха да печелят.

И после си помислих за Джулия, бледа като призрак и болезнено слаба. Спомних си как устните й шепнеха: „Спаси дечицата ми“. Помислих си за децата, които ме чакаха да се прибера. Видях ги да седят на масата и да чакат вечерята. И разбрах, че каквото и да става, трябва да продължа.

И продължих.

Нямам представа какво се е случило с Рики. Докато е дърпал краката ми от стъпалото, някак си трябва да съм го ритнал по лицето и да съм му счупил носа.

Защото ме пусна и чух тялото му да се премята надолу. Разнесе се вик: „Рики, не!“ и облакът около главата ми изчезна. Пак бях свободен. Погледнах надолу и видях рояка-Джулия до Рики, който се беше хванал на три-четири метра височина и яростно зяпаше нагоре. Устата и носът му бяха разкървавени. Рики пак се заизкачва към мен, но роякът-Джулия го спря.