Майкъл Крайтън - Жертвата

— Джак…

Погледнах я. Очите й бяха тъжни, умоляващи.

— Джак — промълви тя. — Не знаех…

— Всичко е наред — казах аз.

Частиците се носеха обратно и отново извайваха лицето й. Джулия възвръщаше материалността и красотата си.

Натиснах бутона.

Бам!

Частиците се стрелнаха към стените, макар този път не толкова бързо. И в ръцете ми пак остана безпомощното тяло на Джулия. Хлътналите й очи умоляващо се взираха в мен.

Бръкнах в джоба си и извадих едната епруветка с бактериофаги.

— Изпий я.

— Не, не — възбудено се възпротиви жена ми. — Вече е късно за…

— Опитай. — Вдигнах епруветката към устните й. — Хайде, скъпа. Искам да опиташ.

— Моля те, недей. Не е важно…

— Джулия! — извика Рики. — Джулия! — И заблъска с юмруци по вратата. — Добре ли си, Джулия?

Очите на трупа се насочиха към вратата. Устните й помръднаха. Костеливите пръсти задърпаха ризата ми. Искаше да ми каже нещо. Отново обърнах глава, за да я чуя.

Тя дишаше плитко и слабо. Не долавях думите. После изведнъж я разбрах.

— Те ще те…

— Знам — отвърнах аз.

— Не им позволявай… Децата…

— Няма.

Костеливата й ръка докосна лицето ми.

— Знаеш, че винаги съм те обичала, Джак — промълви Джулия. — Никога не бих ти направила нищо лошо.

— Знам, Джулия. Знам.

Частиците по стените отново се носеха към нея. За трети път натиснах с коляно бутона с надеждата да остана още малко с нея, ала се разнесе само глухо механично изтракване.

Кондензаторът се бе изчерпал.

И ненадейно с рязко изсвистяване всички частици се върнаха по местата си, и Джулия пак беше цяла, красива и силна като преди. Тя с презрителен поглед ме отблъсна от себе си и високо и твърдо каза:

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Джак.

— И аз.

— Но нищо не може да се направи. Губим си времето. Искам тубата с вируса, Джак. Искам я веднага.

В известен смисъл това опрости всичко. Защото разбрах, че пред мен вече не е Джулия. Не трябваше да мисля какво може да й се случи. Трябваше да мисля само за нас с Мей — ако Мей още бе жива.

И ако и аз останех жив през следващите няколко минути.

— Добре — отвърнах аз. — Добре. Ще ти дам вируса.

Тя свъси вежди.

— Пак лъжеш.

— Не. Предавам се. Ще те заведа.

— Добре. Да започнем с епруветките в джоба ти.

— Какво, тия тук ли? — В движение бръкнах в джоба си и излязох от стаята. Отвън ме чакаха Рики и Винс.

— Много смешно, мама му стара — каза Рики. — Можеше да я убиеш. Можеше да убиеш собствената си жена.

— А какво ще кажеш за това?

Продължавах да ровя в джоба си, като че ли епруветките бяха заседнали вътре. Те не знаеха какво правя и пак ме сграбчиха от двете страни.

— Момчета, не мога да ги извадя, докато ме…

— Пуснете го — заповяда Джулия.

— Как ли пък не — отвърна Винс. — Той ще извади нещо.

Все още се съпротивлявах, мъчех се да извадя епруветките. Накрая ги измъкнах. Докато се борехме, хвърлих едната на бетонния под. Тя се разби. Образува се кафява локвичка.

— Господи! — Те отскочиха настрани и ме пуснаха. Втренчиха се в пода, после се наведоха да огледат краката си, за да проверят дали не съм ги опръскал.

И в този миг аз побягнах.

Грабнах тубата от мястото, на което я бях скрил, и продължих през фабричната зала. Трябваше да стигна до асансьора и да се кача на покрива, където се намираше сърцето на системата. Горе, където бяха климатиците и електрическите разклонителни кутии — и резервоарът на противопожарната система. Ако успеех да стигна до асансьора и да се изкача само два-три метра нагоре, те нямаше да могат да ме докоснат.

Ако успеех, планът ми щеше да се осъществи.

До асансьора имаше петдесетина метра.

Тичах с всички сили, прескачах най-ниските пипала на октопода и се провирах под високите до гърдите ръкави. Погледнах назад и не ги забелязах сред лабиринта от кабели и машини. Ала ги чух да викат. Чух и стъпки на тичащи крака.

— Насочва се към противопожарната система! — каза Джулия. Пред себе си видях жълтата клетка на асансьора.

В края на краищата щях да успея.

В този момент се препънах в едно от пипалата и се проснах на пода. Тубата се плъзна и спря до една подпорна греда. Бързо скочих и я взех. Знаех, че са по петите ми. Не посмях да погледна назад.

Затичах се към асансьора, наведох се под последната тръба, но когато отново вдигнах очи, Винс вече беше там. Сигурно знаеше пряк път между пипалата на октопода и някак си ме беше изпреварил. Сега стоеше в откритата клетка и се хилеше. Погледнах назад и видях, че Рики е само на няколко метра зад мен.