Майкъл Крайтън - Жертвата

Рики и Винс грубо ме блъснаха. Проснах се на пода и си ударих главата в стоманения кожух. Чух, че вратата изщраква и се заключва.

Скочих на крака.

Охлаждащите помпи с грохот се включиха. Интеркомът изпращя. Разнесе се гласът на Рики.

— Да си се питал защо стените са от стомана, Джак? Пулсовите магнити са опасни. Ако ги включиш постоянно, просто избухват. Взривява ги полето, което генерират. Имаме една минута за зареждане. Така че ти остава една минута да премислиш нещата.

Вече бях влизал в това помещение, когато Рики ми беше показвал фабриката. Спомних си, че има бутон за изключване, и го натиснах с коляно.

— Няма да стане, Джак — каза Рики. — Обърнах връзките. Сега този бутон включва магнита. Мислех, че ще искаш да знаеш.

Тътенът се усили. Подът леко завибрира. Въздухът бързо се изстудяваше. След малко от устата ми вече излизаше пара.

— Съжалявам, ако е неприятно, но няма да е задълго — рече Рики. — Щом започнат импулсите, бързо ще се загрее. Хм, да видим. За четирийсет и седем секунди.

Разнесе се бързо чукане, като от приглушен пневматичен чук. Вече почти не чувах Рики по интеркома.

— Виж, Джак — продължи той. — Ти имаш семейство. Семейство, което се нуждае от теб. Така че много внимателно обмисли положението.

— Дай да говоря с Джулия.

— Не, Джак. В момента тя не иска да разговаря с теб. Ти много я разочарова, Джак.

— Дай да говоря с нея.

— Не ме ли чуваш, Джак? Тя не иска. Докато не й кажеш къде е вирусът.

Чук-чук-чук. Започваше да се стопля. Чувах клокоченето на охлаждащата течност, която течеше по тръбите. Повторно натиснах бутона с коляно.

— Казах ти, Джак. Така само включваш магнита. Не ме ли чуваш?

— Наистина не те чувам — извиках аз.

— Е, жалко — рече Рики. — Много съжалявам.

Поне ми се стори, че каза така. Чукането изпълваше помещението, караше въздуха да вибрира. Заболя ме главата. Втренчих се в магнита, в тежките болтове, които държаха плочите на кожуха. Скоро тия болтове щяха да се превърнат в ракети.

— Не се ебаваме, Джак — каза Рики. — Не ни се ще да те изгубим. Двайсет секунди.

Тази една минута беше времето за зареждане на магнитните кондензатори, за да могат да започнат продължаващите едва милисекунди електрически импулси. Зачудих се колко време след зареждането импулсите ще взривят магнита. Сигурно най-много няколко секунди. Така че времето ми изтичаше. Не знаех какво да правя. Бях допуснал ужасна грешка. И най-лошото бе, че бях изгубил единственото си преимущество, защото сега те съзнаваха значението на вируса. Преди не го бяха смятали за сериозна опасност. Ала сега разбираха и искаха да им го дам. Скоро щяха да се сетят да унищожат ферментационния резервоар. Щяха окончателно да се справят с вируса, бях убеден в това.

И аз не можех да направя нищо. Вече не.

Нямах представа как е Мей, дали са я наранили. Дали изобщо е жива. Обзе ме безразличие. Седях в огромна камера за ядрен магнитен резонанс, нищо повече. Тоя ужасяващ, пронизителен звук — така трябва да се бе чувствала Аманда, когато я бяха изследвали с ЯМР. Мислите ми блуждаеха. Вече нищо не ме интересуваше.

— Десет секунди — каза Рики. — Хайде, Джак. Не се прави на герой. Не е в стила ти. Кажи ни къде е. Шест секунди. Пет. Джак, хайде де.

Чукането беше престанало. Разнесе се остро стържене на поддаващ метал. Магнитът се бе включил за няколко милисекунди.

— Първи импулс — съобщи Рики. — Не се прави на идиот, Джак.

Бам! Бам! Импулсите започнаха да се редуват на все по-кратки интервали. Кожухът на охладителя започна да се огъва.

Бам! Бам!

Не издържах.

— Добре! — извиках аз. — Рики! Ще ви кажа!

Бам!

— Хайде, Джак! Чакам.

— Не! Първо го изключи. И ще кажа само на Джулия.

Бам! Бам!

— Много неразумно от твоя страна, Джак. Не си в положение да се пазариш.

Бам!

— Вируса ли искаш, или предпочиташ да е изненада?

Бам! Бам! Бам!

После внезапно настъпи тишина. Чуваше се само съскането на охлаждащата течност, която изтичаше от кожуха. Магнитът бе горещ на пипане. Но поне импулсите на ЯМР бяха престанали.

ЯМР.

Зачаках Джулия. Седнах.

Чух вратата да се отключва. Влезе Джулия.

— Не си пострадал, нали, Джак?

— Не, пострадаха само нервите ми.

— Не знам защо се подложи на това — каза тя. — Беше напълно излишно. Но ти нося добра новина. Току-що пристигна хеликоптерът.

— Наистина ли?

— Да, днес подрани. Само си помисли, нали ще е чудесно да се прибереш вкъщи? В своя дом, при семейството си?