Майкъл Крайтън - Жертвата

Седях, опрял гръб на стената, и я гледах.

— Искаш да кажеш, че мога да си вървя, така ли?

— Разбира се, Джак. Няма защо да стоиш тук. Само ми дай тубата с вируса и си върви.

Не й вярвах нито за миг. Виждах доброжелателната Джулия, прелъстителната Джулия. Ала не й вярвах.

— Къде е Мей?

— Почива си.

— Какво сте й направили?

— Нищо. Абсолютно нищо. — Тя поклати глава. — Наистина не разбираш, нали? Не искам никой да пострада, Джак. Нито ти, нито Мей, никой. Особено ти.

— Опитай се да го обясниш на Рики.

— Моля те, Джак. Хайде да оставим чувствата настрани и да поразсъждаваме логично. Ти сам правиш всичко това. Защо не приемеш новото положение? — Джулия ми протегна ръка и аз я поех. Тя ме изправи на крака. Беше силна. По-силна отвсякога. — В крайна сметка ти си основен участник. Ти унищожи дивия тип, Джак.

— За да може да процъфти доброкачественият тип.

— Точно така, Джак. За да може да процъфти доброкачественият тип. И да влезе в симбиоза с човешките същества.

— Симбиозата, в която сте влезли вие?

— Точно така, Джак — усмихна се Джулия.

Усмивката й бе зловеща.

— Джулия, това са глупости — казах аз. — Това е болест.

— Разбира се, че ще смяташ така. Защото още не знаеш какво е. Не си го изпитал. — Тя се приближи и ме прегърна. Позволих й. — Нямаш представа какво ти предстои.

— Историята на моя живот.

— Стига си се инатил. Просто го приеми. Изглеждаш уморен, Джак.

Въздъхнах.

— Уморен съм. — И наистина бях. В нейните ръце определено се чувствах слаб. Бях сигурен, че и тя го усеща.

— Тогава защо не се отпуснеш? Прегърни ме, Джак.

— Не знам. Може би си права.

— Права съм, разбира се. — Тя пак се усмихна, разроши косата ми с длан. — О, Джак, ужасно ми липсваше.

— И ти на мен — отвърнах аз. — Липсваше ми. — Прегърнах я, притиснах я към себе си. Лицата ни се доближиха едно към друго. Тя беше красива, устните й се разтвориха, очите й се взираха в мен, меки, подканящи. Усетих, че се отпуска. — Кажи ми само едно, Джулия.

— Разбира се, Джак.

— Защо си отказала да се подложиш на изследване с ядрен магнитен резонанс в болницата?

Тя се намръщи и се отдръпна, за да ме погледне.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— И ти ли си като Аманда?

— Коя Аманда?

— Нашето бебе, забрави ли? Ядреният магнитен резонанс я излекува. Светкавично.

— За какво говориш?

— Джулия, роякът има ли някакви проблеми с магнитните полета?

Тя се ококори и започна да се бори в ръцете ми.

— Пусни ме! Рики! Рики!

— Съжалявам, скъпа — казах аз. И натиснах бутона с коляно. Разнесе се острият звук от пулсирането на магнита.

Джулия закрещя.

От отворената й уста се разнасяше силен постоянен вик, мускулите на лицето й бяха напрегнати. Стиснах ръката й. Кожата на лицето й затрепери. После чертите й започнаха да се променят, да се подуват. Стори ми се, че очите й изглеждат уплашени. Подуването продължи и се разпадна на отделни ручейчета.

И в следващия момент Джулия буквално се разпадна пред погледа ми. Кожата на подутото й лице се пръсна на реки от частици като пясък, стичащ се от върха на пясъчна дюна. Частиците се понесоха по дъгата на магнитното поле към стените на помещението.

Усетих, че тялото й олеква в ръцете ми. Частиците продължаваха да изтичат към всички ъгли на стаята. И когато свършиха, в обятията ми остана блед труп. Очите на Джулия бяха хлътнали. Устните й бяха тънки и напукани, кожата й прозираше. Косата й бе безцветна, суха. Ключиците й изпъкваха от костеливата й шия. Приличаше на болна от рак. Тя раздвижи уста. Чух едва прошепнати думи. Наведох се към нея.

— Той ме разяжда, Джак — промълви жена ми.

— Знам.

— Трябва да направиш нещо.

— Знам.

— Джак, децата…

— Добре.

— Целунах ги — промълви тя.

Не отговорих. Само затворих очи.

— Джак, спаси дечицата ми, Джак…

— Добре.

Погледнах нагоре и я видях навсякъде около себе си, лицето и тялото на Джулия, разпрострени по целите стени. Частиците бяха запазили вида й, ала се бяха сплескали върху повърхността на стените. И все още се движеха едновременно с разтварянето на устните, с мигането на клепачите й. После пред очите ми започнаха да се носят обратно към нея в мъгла с телесен цвят.

— Джулия! — извика пред стаята Рики. — Джулия! — Ритна вратата няколко пъти, но не влезе. Знаех, че не смее. Бях изчакал цяла минута и кондензаторите бяха заредени. Не бе в състояние да ми попречи да включа магнита. Можех да го задействам когато поискам — поне докато не изчерпя заряда му.