— Не, Рики. Не, не можеш! Остави на Винс.
Рики се свлече надолу по стълбата и роякът се върна в бледото тяло на Джулия. Двамата се изправиха един до друг, вперили погледи в мен.
Обърнах се и вдигнах очи нагоре.
Винс стоеше на метър и половина над главата ми.
Беше стъпил на горните пръчки и се навеждаше към мен. Нямаше как да го заобиколя. Спрях, за да преценя обстановката, и прехвърлих едната си ръка през най-близкото до лицето ми стъпало. Ала когато повдигнах крак, усетих нещо в джоба си. Спрях.
Имах още една епруветка с бактериофаги.
Бръкнах в джоба си и я извадих, за да му я покажа. Издърпах корковата тапа със зъби.
— Ей, Винс, какво ще кажеш за един лайнян душ?
Той не помръдна. Но присви очи.
Изкачих се още едно стъпало нагоре.
— По-добре се отдръпни, Винс. — Толкова бях задъхан, че не можех да придам на гласа си заплашителна интонация. — Отдръпни се преди да се намокриш.
Още едно стъпало. Бях само на три стъпала под него.
— От теб зависи, Винс. — Прехвърлих епруветката в другата си ръка. — Оттук не мога да те улуча по лицето. Но със сигурност ще намокря краката и обувките ти. Не ти ли пука?
Още едно стъпало. Винс не помръдваше.
— Може и да не ти пука. Обичаш да живееш опасно, а?
Спрях. Ако се изкатерех на следващото стъпало, той можеше да ме ритне по главата. Ако останех на мястото си, щеше да му се наложи да слезе при мен и тогава щях да го достигна. Затова спрях.
— Какво ще кажеш, Винс? Ще останеш ли, или ще се дръпнеш?
Той се намръщи. Погледът му няколко пъти се премести от лицето ми на епруветката и обратно. И после той се отдръпна от стълбата.
— Браво, Винс.
Изкачих се още едно стъпало.
Той се бе отдалечил толкова назад, че не го виждах. Реших, че се кани да ме нападне горе. Затова се приготвих да се наведа и да се залюлея настрани.
Последното стъпало.
И тогава го видях. Не се канеше да ме нападне. Трепереше от страх като животно в капан, свит в най-тъмния ъгъл на коридора. Не виждах очите му, но тялото му се тресеше.
— Добре, Винс, идвам.
Стъпих на решетъчната платформа. Озовах се сред ревящи машини. На няма и двайсет крачки от себе си забелязах двата стоманени резервоара на противопожарната система. Погледнах надолу. Рики и Джулия ме гледаха. Зачудих се дали разбират колко съм близо до целта си.
Вдигнах очи към Винс тъкмо навреме, за да видя, че вади от един сандък в ъгъла прозрачен бял найлон. Уви се в него и с гърлен вик се втурна към мен. Бях точно на ръба на стълбата. Завъртях се настрани и се хванах за една голяма тръба.
Винс се блъсна в мен.
Епруветката изхвърча от дланта ми и се разби в решетката. Тубата се изплъзна от другата ми ръка, затъркаля се по коридора и спря на ръба на пътеката. Още няколко сантиметра и щеше да падне долу. Скочих към нея.
Все още увит в найлона, Винс пак ме блъсна. Ударих главата си в стоманената тръба. Подхлъзнах се върху кафявата кал, която се стичаше през отворите на решетката, и едва запазих равновесие. Винс ме удари трети път.
В паниката си той така и не разбра, че съм изгубил оръжията си. А може и да не виждаше през найлона. Просто ме блъскаше с тялото си, докато не паднах на четири крака. Мигновено запълзях към тубата. Странното ми поведение го накара да спре. Той дръпна найлона надолу, забеляза тубата и се метна към нея, като изви тяло във въздуха.
Ала закъсня. Вече я бях хванал за дръжката и успях да я дръпна към себе си в мига, в който Винс падна върху решетката, удари челото си и разтърси глава.
Сграбчих края на найлона и рязко го дръпнах.
Винс извика и полетя надолу.
Видях го да се стоварва на пода. Тялото му не помръдна. После роякът се отдели от него и се издигна във въздуха като призрак. Призракът се насочи към Рики и Джулия, които продължаваха да ме гледат. После се обърнаха и бързо се отдалечиха, като прескачаха пипалата на октопода. Човек дори можеше да си помисли, че са уплашени.
Чудесно, казах си.
Изправих се и тръгнах към резервоарите. Инструкциите бяха написани на долния резервоар. С лекота се справих с клапаните. Развъртях капачката, изчаках азотът със съскане да излезе, после излях вътре съдържанието на тубата. Заслушах се в клокоченето на течността. Завъртях капачката и отворих клапана.
Бях успял.
Дълбоко си поех дъх.
В крайна сметка щях да спечеля играта.
Слязох с асансьора. За пръв път този ден се почувствах добре.
Всички се бяха струпали в отсрещния край на помещението — Джулия, Рики, а сега и Боби. И Винс беше там, но понякога виждах през него — роякът слабо прозираше. Чудех се кой от другите вече е само рояк. Не бях сигурен. А и нямаше значение.
Читать дальше