Майкъл Крайтън: Жертвата

— Безпокоиш се за времето, нали, Джак? — каза Джулия. — Излишно е. Имаме предостатъчно време. Всичко тук е под контрол. Ще ни разкриеш ли тайната си? Или трябва да те принудим?

Зад нея виждах екраните на мониторите. В горния край на ъгловите проблясваше някакъв надпис, който не можех да прочета. Линиите на някои графики рязко се издигаха и от сини ставаха жълти и червени.

Не отговорих.

Тя се обърна към мъжете.

— Добре, накарайте го да ни каже.

Тримата се приближиха към мен. Беше време да им дам да разберат. Беше време да захлопна капана си.

— Няма проблем. — Вдигнах запалката, щракнах я и я поднесох към най-близката противопожарна пръскачка.

Те се заковаха на място. Пръскачката почерня от дима. И не се случи нищо.

Пламъкът топеше мекото метално ухо под пръскачката. По пода в краката ми капеха сребърни капки. И въпреки това не ставаше нищо. Противопожарната система не се включваше.

— По дяволите! — изпъшках аз.

Джулия ме наблюдаваше замислено.

— Добър опит. Много изобретателно, Джак. Обаче си забравил нещо.

— Какво?

— Че фабриката има система за сигурност. И когато видяхме, че отиваш при резервоарите, Рики изключи системата. — Тя сви рамене. — Просто нямаш късмет, Джак.

Угасих запалката. Нищо не можех да направя. Почувствах се глупаво. Стори ми се, че усещам слаба миризма. На нещо сладникаво, гадно. Но не бях сигурен.

— Все пак опитът си струваше — продължи Джулия. — Обаче това вече е краят.

Тя се обърна към мъжете и кимна. Тримата се приближиха към мен.

— Стига, момчета — казах аз. Те не реагираха. Лицата им бяха безизразни. Сграбчиха ме и аз започнах да се съпротивлявам. — Стига де. — Отскубнах се от ръцете им. — Хей!

— Не ни затруднявай, Джак — каза Рики.

— Майната ти, Рики. — Изплюх се в лицето му и в следващия миг те ме хвърлиха на пода. Надявах се, че вирусът е попаднал в устата му. Надявах се да го забавя, да се борим. Само и само да ги забавя. Но те ме хвърлиха на пода, проснаха се отгоре ми и започнаха да ме душат. Усетих ръцете им на гърлото си. Боби затискаше устата и носа ми с длани. Опитах се да го ухапя. Той продължи да ме натиска, гледаше ме. Рики ми се усмихна. Като че ли не ме познаваше, като че ли не изпитваше нищо към мен. Заудрях ги с юмруци. Рики прикова с коляно едната ми ръка към пода, Боби ме хвана за другата. Вече не можех да помръдна. Опитах се да ритам, ала Джулия седеше върху краката ми. Помагаше им. Светът пред очите ми започна да се замъглява. Да се превръща в бледосива мъгла.

После се разнесе тихо пукане, почти като пуканки или като изпращяване на стъкло.

— Какво е това? — извика Джулия.

Тримата мъже ме пуснаха и се изправиха. Лежах на земята и кашлях. Изобщо не се опитах да се надигна.

— Какво е това? — отново извика Джулия.

Едно от по-високите пипала на октопода се пръсна и от него бликна кафява течност. Пръсна се втора тръба, после трета. Съскането на течността изпълни залата. Въздухът покафеня.

— Какво е това! — изкрещя Джулия.

— Монтажната линия — отвърна Рики. — Прегряла е. И се пръска.

— Как? Как се е случило?

Като продължавах да кашлям, с мъка се изправих.

— Системата за сигурност не действа, забрави ли? — казах аз. — Вие я изключихте. И сега вирусът се разпространява из цялата фабрика.

— Не за дълго — заяви Джулия. — За две секунди ще включим системата. — Рики вече стоеше на пулта за управление и бясно тракаше на клавиатурата.

— Браво, Джулия. — Щракнах запалката и я поднесох към пръскачката.

— Недей! — изпищя тя. — Рики, недей!

Рики спря.

— И в двата случая сте обречени — казах аз.

Джулия бясно се завъртя и изсъска:

— Мразя те!

Тялото й вече придобиваше сивкав оттенък и бързо избледняваше. Рики също губеше естествения си цвят. Вирусите във въздуха въздействаха на рояците.

От високите пипала на октопода се разнесе пращене на искри. Рики видя проблясъка и извика:

— Джулия! Ще рискуваме! — Натисна няколко клавиша и включи системата за сигурност. Прозвуча алармен сигнал. На екраните запроблясваха червени предупреждения за опасна концентрация на метан и други газове. На главния екран се изписа: „СИСТЕМАТА ЗА СИГУРНОСТ ВКЛЮЧЕНА“.

В този момент от пръскачките бликнаха кафяви конични струи.

Когато водата ги обля, те запищяха. Започнаха да се гърчат и смаляват пред очите ми. Лицето на Джулия се разкриви. Тя ме погледна с омраза. Ала вече започваше да се разпада. Свлече се на колене, после по гръб. Другите се затъркаляха по пода и закрещяха от болка.