Джон Хокс - Златният град

— Той не е слуга — каза старецът и кимна към Майкъл. — Не е и борец, защото вече щяхме да горим. Не зная какъв е и какво иска, така че какво лошо има да говорим с него?

— Той е пазител — каза младата жена. — Също като онези от визията.

— Точно така — побърза да потвърди Майкъл. — Аз съм пазител. И дойдох да видя водните поля.

— Е, видя ги — обади се някой. — Така че тичай обратно към центъра.

— Чакайте! Чакайте! Нека пресметна — каза старецът. — Дайте ми мъничко време.

Всички го загледаха как крачи напред-назад из малката поляна. Когато спираше и се обръщаше, подритваше буца пръст. Ритуалът продължи около минута, след което старецът се завъртя кръгом и отиде до Майкъл. Малкото останали зъби в устата му бяха криви и жълти, но въпреки това на лицето му се появи широка усмивка.

— За ваше сведение, господине — аз съм Верга сир-Тошан. А вашият етикет какъв е?

— Майкъл.

Името явно прозвуча странно на Верга, но той сви рамене и продължи:

— Значи казвате, че сте пазител и сте дошли да видите водните поля. Но всички ние сме чували за хулници, които бягат от градовете и ги преследват бойци. Вие сте като перкат на сухо, пляскате, а около вас се събират нощните птици. Но ние можем да ви спасим, ако ни помогнете да поправим грешката си.

— За каква помощ говорите?

— Трима трябва да бъдат — напевно произнесе Верга, сякаш цитираше стих от някакво свето писание. — Ако сме с един по-малко от трима, ще дойдат бойците на църквата. Присъедини се към нас. Бъди верен слуга. Помогни ни да берем искрата.

Останалите замърмориха одобрително. Майкъл осъзна, че ако се присъедини към тях, броят на работниците отново ще е кратен на три. Нямаше представа кои са бойците, но бе най-добре да не се набива на очи, докато не научи повече за този свят.

— Трима трябва да бъдат — каза той и всички се усмихнаха. Верга коленичи пред мъртвия и започна да смъква ботушите му. Две жени се отделиха от групата край огъня и свалиха шапката, дрехите, колана и ножа на самоубиеца. Всичко това бе поставено в краката на Майкъл, а най-младата жена се усмихна свенливо.

Ботушите и дрехите на мъртвеца миришеха на мухъл, но му ставаха. Докато Майкъл се обличаше, Верга преряза въжето на голия крадец и свали червения му нашийник. Докато останалите изтикваха тялото в една плитка канавка, Верга нагласи нашийника около врата на Майкъл и закопча клипса.

Нашийникът беше гладък и доста тежък; Майкъл го усещаше като дебела лента пластмаса. Запита се дали не е някакво електронно проследяващо устройство, а не просто отличителен знак на слуга.

Всички мълчаливо покриха мъртвеца с клони и храсти. Когато приключиха, Майкъл ги последва през гъсталака към водните поля. Три от машините, които наричаха „мокропълзачи“, се намираха на по-малко от километър и напредваха към насипа. Най-голямата приличаше на творение на луд механик, съчетаващо трактор и старомоден локомотив. Имаше две големи колела отзад и едно по-малко отпред, дълго цилиндрично тяло и отгоре черна кабина. От червения комин бълваше черен дим и се стелеше над водата. Двете по-малки машини приличаха на боклукчийски камиони с три колела и вървяха от двете страни на голямата подобно на смирени прислужници на някакъв ревящ дракон.

Майкъл опипа дръжката на ножа. Беше очаквал високотехнологичен свят като от някакъв научнофантастичен филм за бъдещето. Къде бяха говорещите роботи и огромните небостъргачи, блестящи като кристални шипове? Къде бяха космическите кораби, спускащи се от небето към някакъв огромен космодрум?

Осъзна, че мокропълзачът може да унищожи триножника, който бе направил. Ако изгубеше прохода, щеше да остане на този примитивен свят завинаги. Като се мъчеше да не показва тревогата си, се обърна към Верга и попита:

— Къде жънем днес?

— Просто следвай върховете на ботушите си. — Старецът посочи района право пред тях.

Майкъл посочи към прохода.

— А натам ще ходим ли?

— Три слънца залязват. Три слънца изгряват — каза Верга, сякаш това отговаряше на въпроса.

— Пазителите не говорим по този начин — каза му Майкъл. — Жънем тук до залез и после…

— Три слънца залязват — повтори Верга.

Другите берачи вече бяха закачили горните краища на ботушите към коланите си. Така краката им бяха защитени от всякакви плуващи същества. Когато стигнаха на петнайсетина метра от тях, мокропълзачите започнаха бавно да завиват във водата. Един мъж управляваше машината, а няколко момчета хвърляха гориво в пещите и нагласяха клапани.