Джон Хокс - Златният град

Верга тупна Майкъл по рамото, сякаш е новопостъпил член на футболен отбор.

— Отсега нататък си Толмо. Това е етикетът на крадеца.

— Ами ако някой попита за него?

— Не ги е грижа за лицата ни. Това е ясно като ботушите на краката ми. Само боговете следят живота ни.

Берачите стиснаха ножовете си, сякаш се канеха да се покатерят на някой от пълзачите и да избият всички. Машините скърцаха, тракаха и бълваха тънки струи пара. Внезапно Верга бръкна във водата и извади някакво зелено растение колкото тиква, все още закрепено за покритите с листа корени.

— Това е искра. Не знам как му викат пазителите. Сега вадиш ножа и срязваш около главния корен. После окастряш страничните и мяташ плода на конвейера. — Вдигна по-малко растение. — Това още расте. А това… — Верга хвана ръката на Майкъл и я напъха във водата, за да напипа някакъв голям гладък предмет. — Това е растението майка. Оставяме го, за да роди следващата реколта.

— Ясно.

— Карай бавно и спокойно. И гледай да не си отрежеш краката с ножа.

— Във водата има някакви животни. Ухапаха ме.

Другите се разсмяха, а Верга дръпна надолу козирката на шапката на Майкъл.

— Ако някой перкат почне да те дъвче, само кажи. Ще свърши в тенджерата.

Главният пълзач беше спрял и Майкъл успя да разгледа прикрепеното към задната част на машината оборудване. Метална рамка поддържаше дълъг конвейер, който бе само на няколко сантиметра над водата. Хоризонталната лента отвеждаше набраните искри до вертикална телена тръба, в която се въртеше винтово устройство. Щом стигаше върха на тръбата, плодът се прехвърляше в кошовете на двете помощни машини.

— Дано боговете ни наградят — каза Верга.

Берачите извадиха ножовете си.

Стоманени пръти, излизащи от конвейера, разделяха полето на дванадесет работни участъка. Ако Майкъл не беше заместил мъртвеца, веднага щеше да стане ясно, че някой липсва.

Силният шум на машините и блестящата водна повърхност бяха почти непоносими. За миг на Майкъл му се прииска да се обърне и да тръгне обратно към сушата.

Чу се пронизителен писък на парна свирка и мокропълзачът се затътри напред. Подплашен перкат изскочи от водата. Старицата го хвана за опашката и го метна на конвейера, където един мъж му отряза главата, а друг хвърли тялото му в задната част на рамката. Пълзачът се тресеше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парчета. Майкъл впери поглед в главата на змиорка с остри зъби, която се носеше покрай него.

— Толмо! — извика Верга. — Защо не работиш? Къде ти е ножът?

Майкъл извади ножа си и настигна останалите.

Мъжете и жените работеха бързо. Преценяваха размерите на невидимата искра с крака и стъпала, после бъркаха във водата, хващаха стеблото, издърпваха растението, отрязваха го и го хвърляха върху конвейера.

Майкъл напипваше скритите под повърхността искри, но му беше трудно да ги вдига и да ги реже. Стеблата бяха дебели и оплетени. Всичко беше каша от листа, кал и собственото му объркване. Наведи се. Хвани. Режи. Не, това не. Много е малко. Пусни го. Накрая успя да попадне на растение с подходящите размери и когато го освободи, пълзачът вече се беше отдалечил на десет метра. Наложи му се да тича през калната вода, като вдигаше пръски и ругаеше, докато хвърли плода върху конвейера.

— Добре — каза Верга. — Това е дар за боговете.

— Колко време трябва да правим това?

— До обедната почивка.

— А после?

— Пълзачът спира и обръща, когато стигне границата на полето. Ще имаш време да си поемеш дъх…

Пълзачът наду свирката си и Майкъл отново трябваше да тича, за да го настигне. В собствения му свят двамата с Гейбриъл бяха работили в говедарник и едно горещо лято бяха мазали покривите с катран. Но това тук изобщо не приличаше на работа. По-скоро беше кална битка с живия свят — грабваш искра, отсичаш стеблото и хвърляш плода, сякаш е главата на убит противник.

Мъгливият триъгълник от слънца се издигна още и една от по-малките машини се отдели с товара си. Като все така скърцаше и бълваше пара, основният пълзач спря до един насип и берачите стъпиха на твърда земя. Край мястото за почивка някой беше поставил голям конус от кована мед, пълен с чиста вода. Към него с тънки верижки бяха закрепени чаши. Докато работниците се редуваха, една млада жена отвори торба и раздаде нещо, приличащо на хляб. Майкъл взе своята дажба и отхапа предпазливо. Обядът бе кафеникавооранжев и с груба сърцевина; на вкус напомняше печени лешници.