Джон Хокс - Златният град

Бръкна във водата да разбере какво е и нещо докосна ръката му. Беше животно — движеше се бързо и знаеше за натрапника в своя свят. Създанието се плъзна между краката му, остри като игли зъби пронизаха кожата му. Докато дърпаше крака си, Майкъл видя блестящо черно същество непосредствено под повърхността. Имаше тяло на змия и глава на змиорка.

Майкъл побягна с викове през оризището. Ухапаният му крак гореше и той се запита дали съществото не е отровно На няколко метра от насипа нагази в дълбока кал и трябваше да напрегне всичките си сили, за да стигне до ивицата суша.

Дръпна крачола си и огледа раната — назъбено V от малки точици кръв. След като паренето изчезна, той стана и огледа новия свят. Триножникът, бележещ прохода, бе на около двеста метра от него, а тъмнозелената вода на оризищата стигаше до хоризонта. Точно над него имаше три слънца, групирани в триъгълник и полускрити от сивите облаци. Когато се прехвърляше, той се движеше към Светлината — към така наречените „висши“ светове. Но насред калните оризища не се виждаше никакъв златен град.

— Ей! — извика той. — Ехо!

Гласът му прозвуча слабо и жално.

Огледа се пак и видя нещо, което не бе забелязал досега — огън, горящ до някакви храсти и дървета.

Тръгна по насипа, ограждащ водния правоъгълник. Лек ветрец вдигна вълни, които се заплискаха в червеникавокафявата пръст. Единствените други звуци, които чуваше, бе собственото му дишане и жвакането на мокрите му чорапи. След известно време зави наляво по друг насип и мина през някакви опърпани храсти, които приличаха на див чай, и миниатюрни дървета с извити клони, мушкащи към небето.

Чу гласове и се запромъква през гъсталака. Стигна до някакви растения с листа като ленти стара кожа и запристъпва още по-предпазливо.

Единадесет мъже и жени седяха около огъня. Окаяна парцалива група, сякаш бяха оцелели от наводнение или торнадо. Представителите и на двата пола носеха широкополи сламени шапки и високи ботуши с навити към коленете краища. Жените бяха с черни блузи и поли и с червени или зелени панталони под тях, а по мъжкото облекло имаше ярки геометрични шарки, предимно квадрати и триъгълници. Всеки носеше нещо на врата си — червен нашийник, широк четири пръста и със сребърен клипс. Единствените им други вещи бяха дълги криви ножове на коланите.

Групата спореше за нещо и когато тонът стана по-висок, един старец се изправи с мъка. Имаше криви крака, твърда коса и шкембе, което висеше над катарамата на колана му.

— Той е крадец! — заяви старецът. — Най-долнопробен крадец, който изобщо не го е грижа за работещите ботуши до него. Но бедата е, че той е крадецът, а ние сме онези, които си плащат.

Една млада жена, която слагаше съчки в огъня, каза:

— Мокропълзачите пътуват насам. А сега сме с един по-малко от дванадесет.

Майкъл не разбираше голяма част от чутото, но ритъмът на речта и интонацията сякаш идваха от някакъв по-ранен период. Като се мъчеше да не вдига шум, той изпълзя няколко стъпки надясно и видя мъртвец, обесен.

Замисли се дали да изпълзи обратно през гъсталака до насипа, но се отказа. Ела при нас — така гласеше съобщението от монитора. Вярно, тези хора имаха ножове, но по каниите им имаше мръсни петна и кал. „Това са инструменти — помисли Майкъл. — А не оръжия“. Стана, мина през храстите и излезе на поляната. Всички се сепнаха, а старецът замига бързо като пещерно създание, измъкнато внезапно на светло.

— Как се казва това място? — попита Майкъл.

— Во… водните поля — заекна старецът. — Това е старото име. Разбира се, може би ще измислят някакво ново.

— А вие какво правите тук?

— Ние сме верни слуги, господине. Всички. Както можете да видите. — Старецът докосна нашийника си. — Тук сме, за да приберем искрата.

— А онзи кой е? — попита Майкъл и посочи обесения.

— Крадец.

Отговорът предизвика мърморене и коментари от останалите. „Да. Крадец. По-лошо и от хулник“.

— Какво е откраднал?

Старецът сякаш бе изумен от въпроса.

— Уби се и открадна живота си, господине. А той е собственост на боговете и само те могат да ти го отнемат.

Майкъл погледна самоубиеца и забеляза, че клонът е твърде нисък, за да може да прекърши врата си и да умре бързо. Очите на човека бяха отворени и върховете на ботушите му докосваха земята, сякаш беше някакъв тромав балетист.

Един мъж с широко лице стана и заговори гневно:

— Стига толкова дрънканици. Всички сме в казана, а ти подклаждаш огъня.