Джон Хокс - Златният град

— Някои казват, че пазителите никога не берат искра във водните поля — заяви Верга. — Но ти държеше своя нож по-добре и от оня крадец.

— Сега какво следва? Ще ядем ли?

— Яж колкото искаш, Толмо. А после следва нощта за визията…

Майкъл кимна, сякаш знаеше за какво говори старецът. Върнаха се на двора и последваха тълпата до един ограден район, където сервираха яхния в метални купи. Нямаше лъжици и вилици, така че хората отчупваха залци гъндер-искра и обираха храната с тях.

Верга го поведе към дълга маса, на която бяха насядали работниците от тяхната група. Докато приближаваха, Майкъл с изненада видя още нещо. На стотина метра от района за хранене имаше голям като билборд екран с проблясваща златна повърхност. Издигаше се на около два метра над земята и пред него в полукръг бяха наредени пейки и столове.

Верните слуги нагъваха храната си, смееха се и клюкарстваха, а Майкъл мълчаливо изучаваше редицата черни и бели кръгове на екрана. На всеки няколко секунди те променяха конфигурацията си, подобно на някакъв странен часовник.

Отне му известно време, докато осъзна, че кръговете представляват двоична бройна система — същата, която използваха компютрите на Четвъртия свят. Всяка цифра беше включена или изключена — нула или единица. Когато числото единадесет (●○●●) се смени с десет (●○●○), хората хвърлиха празните си купи в един казан и без да бързат, тръгнаха към екрана и пейките. Родители викаха децата си и за няколко минути Майкъл имаше чувството, че се намира на лятно кино в малко градче, където хората се събират половин час преди прожекцията, за да запазят места за приятелите си.

Трите слънца бяха на една педя над хоризонта. Готвачките бяха приключили с работата си и заемаха местата си в малкия амфитеатър. Майкъл гледаше да не задава прекалено много въпроси, но искаше да разбере какво става, така че попита Верга:

— Колко трябва да чакаме?

— Още малко. Когато дойде тъмното небе. — Старецът кимна към екрана. — Просто гледай визията.

Когато се смрачи, от скрити високоговорители се разнесе хорово пеене и на екрана се появи въртяща се кристална сфера със звезди по нея. Камерата мина през прозрачната й повърхност до втора сфера, в която беше триадата слънца, а след това стигна до трета, изпълнена с комети и астероиди. В центъра на всичко това имаше кръгъл диск на сини и зелени петна. Подобно на ангел отмъстител, камерата се спусна от небето и Майкъл видя, че приближават свят на пасища, гори и водни поля. В центъра му имаше град и сега камерата се носеше покрай тухлени сгради и улици, по които се движеха парни пълзачи.

На единствения хълм в града се издигаха девет кули. Бяха като високи ярки пилони от прозрачно стъкло или пластмаса, която скриваше онези вътре, но позволяваше на светлината да излиза навън. Непосредствено под хълма имаше бяла триъгълна сграда с открит покрив. Когато музиката достигна кулминационната си точка, камерата се спусна надолу и показа човек, стоящ на някаква сцена.

Пазителят бе строен рус мъж под четиридесетте, с бледо лице. Носеше тъмнозелена роба, наподобяваща свещенически одежди, но се държеше предразполагащо като водещ телевизионна игра.

— Добре дошли на всички! — извика той. — Това е нощ, в която боговете ви се усмихват !

От говорителите гръмна музика и по сцената заиграха лъчи светлина. Ъгълът на камерата се промени и Майкъл видя, че пазителят е изправен пред огромна аудитория в амфитеатър. Мъжете и жените седяха в отделни сектори и бързите близки кадри показваха, че всички са млади и ентусиазирани. Повечето бяха верни слуги, но една по-малка част от тълпата носеше сребърни туники и черни панталони. Майкъл реши, че това са църковните бойци, играещи ролята на полиция и армия едновременно.

— Това е моментът, когато двете половини стават едно цяло. — Пазителят разпери ръце и бавно ги събра. — Това е моментът, когато боговете създават едно ново творение.

Осветлението отново се промени и из амфитеатъра зашариха лазерни лъчи, сякаш търсеха някого. На един панел на сцената бързо запремигваха светлини.

— И боговете търсиха, и накрая избраха…

Редицата светлини замръзна, показвайки двоично число. Последва кратко мълчание, след което една жена от аудиторията изпищя и скочи, като размахваше листче с номера си. Приятелките й започнаха да я прегръщат и поздравяват, след което тя забърза към стълбите и се качи на сцената.

Младата жена бе увила копринени цветя около червения си нашийник и го бе превърнала в нещо като накит. Изглеждаше поразена от ярките светлини и факта, че е активен участник в събитието. Когато една от приятелките й извика нещо от публиката, тя се изкиска нервно и помаха с ръка.