Джон Хокс - Златният град

Във Великобритания се появи организация „Всички заедно“, която бързо намери поддръжници в много други страни. Отначало групата критикуваше само действията на фондация „Евъргрийн“, но вече всеки клон се занимаваше и с местните въпроси, касаещи личната свобода. Междувременно свободните бегачи продължаваха да организират неформални демонстрации срещу Голямата машина. Джагър бе измислил лозунга „Стига вече страх!“ и тези три думи се появяваха по стени и мостове навсякъде по света. В испаноговорящите страни лозунгът се преобрази в No Más до карикатурен образ на уплашен дребен човек. Наред с графитите имаше и локални демонстрации като прочутата нощ „Бръкни в окото“ в Глазгоу, когато обективите на всички наблюдателни камери в града бяха напръскани с черен спрей.

Всички тези прояви се отразяваха от медиите, но в ъндърграунд културата се развиваха и други процеси. Хората създаваха блогове и чат групи, в които се обясняваше как да си създадеш паралелна самоличност. Публикуваха се памфлети и се появяваха уебсайтове, хвърлящи предизвикателство срещу политиката на страха.

След като описваше всички новини, Симон вадеше голяма бяла кърпа и бършеше челото си.

— Речта на Гейбриъл предизвика голяма вълна подобно на камък, хвърлен в езеро. На някои места водата си е същата. Но вълните се разширяват и не знаем как ще променят света.

Във вторник срещу сряда валя и следващият ден бе горещ и влажен. Когато Симон дойде, решиха да се разходят до парка около Вила Боргезе. Алис беше научила наизуст лабиринта тесни улички на стария град и ги поведе на изток до Пиаца дел Пополо, голям калдъръмен овал с обелиск в центъра. Пресякоха откритото пространство и продължиха по зигзаговидното стълбище до градините на хълма Пиничио. Както обикновено, Алис водеше като съгледвач през гора. Мая и Симон вървяха след нея. По средата на пътя бебето започна да рита, а Симон на няколко пъти спираше, за да посочи някоя сграда.

Свещеника вървеше последен, носеше меча си в черен тубус с ремък. Мая все така държеше ножа си закрепен за ръката, но мечът й бе прибран в един шкаф в апартамента.

Алис първа изкачи хълма и ги изчака на площада, от който се разкриваше гледка към Рим. Ако застанеха до стената, можеха да видят по-голямата част от града, от Монте Марио до Яникулум. Прахта и замърсяването на летния ден смекчаваха светлината. Куполите на църквите и мраморните монументи имаха жълтеникавобелия цвят на стара слонова кост от някой музей.

Разходиха се по алеята до Giardino de Largo в центъра на парка. Огромни борове и ломбардски тополи ги пазеха от слънцето чак до изкуственото езеро край центъра на градината — Алис го наричаше Морето. През лятото водата му бе зелена от водорасли и покрита с бели лилии. Семейства се возеха в алуминиеви лодки и прекарваха следобедите си в забавления и хвърляне на трошици на лебедите.

Мая седна на една пейка и изяде две бишкоти. На отсрещната страна на езерото се издигаше йонийски храм, посветен на Ескулап, бога на здравето; смяташе се, че гледането на статуята му носи късмет.

Алис бе изпълнена с твърде много енергия за подобни кротки удоволствия. Тичаше из парка, хвърляше камъчета в езерото и търсеше новоизлюпени патета, скрити сред тръстиките. Накрая се върна при пейката и каза на Симон:

— Да идем при Реката. Донесе ли лодка?

— Не само една, а цял флот.

Симон бръкна в платнената си торба и извади парче балсово дърво с мачта и хартиени платна. Насред градините някой бе построил канал от тухли и цимент с размерите колкото крайпътна канавка. Алис наричаше този елемент от украсата Реката, защото водата се спускаше на меандри от малко възвишение, минаваше под мънички мостчета и накрая се вливаше в Морето. Италианските деца обичаха да пускат дървени или хартиени корабчета по канала, но Алис бе настояла за „истинска“ лодка играчка и преди три седмици Симон се бе появил с едно корабче от дърво. Творенията му постепенно ставаха все по-сложни и добри.

Алис надникна в торбата.

— Колко си направил?

— Пет. Боен кораб от осемнадесети век. Полинезийски катамаран. Богаташка яхта. Презокеански лайнер. И влекач. Признавам, че повечето си приличат, но трябва да използваш въображението си.

— Кой получава петата лодка?

— Петата е съдът на Съдбата и la signora я насочва накъдето си пожелае. Но ти трябва да си избереш своя собствена, Алис.

— Хайде първо да ги пробваме — рече Алис. — Ще ги пуснем до първия завой на реката.