Джон Хокс - Златният град

— Ще се налага ли да влизаме с взлом? — попита Гейбриъл.

— Има ключ за извънредни ситуации. Може още да е на мястото си.

До входа на школата имаше саксия с кактус. Свещеника разрови почвата и намери фалшив камък с тайник. Извади ключа, отвори вратата и въведе Гейбриъл в приемната.

Стъклената витрина с наградите му по карате и каперия все още бе на мястото си, но някой бе добавил и още нещо. На стената бе окачена негова снимка в рамка с надпис „Холис Уилсън. Нашият учител. Нашият майстор. Нашият водач“. Под снимката имаше лавица, на която хората бяха оставили молитвени свещи, златни медали от наскоро спечелени състезания и сгънати листчета. Свещеника разгъна едно от тях и го прочете: „Воинът използва силата на мозъка си, за да бъде разсъдлив, и силата на сърцето си, за да действа по инстинкт“. Той им го беше казал. В един друг живот.

— Това е нещо ново.

Гейбриъл се разсмя.

— Винаги си имал голямо его. Но не съм предполагал, че ще направиш олтар на самия себе си.

— Точно това е. Олтар. Сякаш съм мъртъв.

— Сега имаш възможността да видиш наследството си. Личи си, че си променил живота на някои хора.

Минаха през двете съблекални и влязоха в дълго помещение без прозорци с огледало на едната стена и малък офис в края. Някой беше сложил лавица за книги и бе почистил разхвърляното бюро. Докато Свещеника нагласяше уебкамерата и свързваше компютъра към кабела за интернет, Гейбриъл се обади на Симон Лумброзо.

— Мисля, че скоро ще предложим на света Откровение. Кажи на всички групи да са готови.

Гейбриъл седна на бюрото и включи камерата. Лицето на странника се появи на монитора, но се губеше в сенките. Свещеника включи всички светлини в офиса и нагласи настолната лампа. Когато всичко беше готово, Гейбриъл влезе в Мрежата и звънна по телефона на Козодой в Лондон.

— Обажда се приятелят ти от Америка. Май е време за посланието. В момента съм в сайта ти. Можеш ли да ме видиш? А звукът как е? — Гейбриъл свали мобилния телефон и се обърна към Свещеника. — В раницата има микрофон. Козодой казва, че ме чува лошо.

— Няма проблем. — Свещеника закачи микрофона на ревера на Гейбриъл и го включи в компютъра.

Гейбриъл изключи телефона и започна да наглася лампата.

— Сега ни остава само да чакаме. Да видим какво става в пустинята.

Свещеника излезе от офиса, отиде до хладилника и извади две бутилки вода. Даде едната на Гейбриъл и започна да крачи напред-назад в залата, като се гледаше в огледалото. Какво щеше да стане, когато на сутринта Томи или Марко отвореха школата? Щяха ли да забележат, че някой е влизал? Беше прекарал години тук, беше учил хората, беше се опитвал да им покаже един по-добър път. А сега се бе превърнал в божество на дома, в дух пазител, бдящ над ново поколение ученици.

Чу звъна на телефона и забърза към офиса. Гейбриъл говореше с Мая и се усмихваше.

— Великолепно! Добре. Разбирам. Внимавай и се върни в града при първа възможност. След пет минути пускам съобщението.

Затвори и клавиатурата затрака под пръстите му.

— Децата са живи. Мая се обажда на местния шериф. Ще изчака на един страничен път, докато не пристигне полицията.

— Ами Дойл?

— Мъртъв е, а май и Бун се е самоубил.

— Табулата няма да е особено щастлива.

— Да им дадем още една причина за безпокойство.

На екрана проблеснаха думи. „Звукът е добър. Образът е добър. Готови за предаване. Козодой“. Свещеника беше нащрек и готов. През годините Паноптиконът ставаше все по-голям и всеобхватен. Сега някои от стените му щяха да рухнат.

Гейбриъл се изправи в стола.

— Дай ми десет секунди.

Свещеника вдигна ръка и отброи последните секунди. Четири. Три. Две. Едно.

И странникът заговори.

— Здравейте, аз съм Гейбриъл Кориган.

Разбирам, че сте изненадани да видите лицето ми на вашия монитор. Някои от вас сигурно натискат трескаво бутона за изтриване или се чудят дали да не изключат компютъра си от захранването.

На първо място искам да ви успокоя, че компютърът ви е невредим и не сте изгубили никаква информация. Посланието ми до вас е еднократно. Когато завърша, това видео ще спре и никога няма да се появи отново без ваше разрешение. Можете да го изтриете или да го пуснете отново, като потърсите в харддисковете си файл с име откровение .

В момента се намирам в Съединените щати, в Калифорния, където се случи нещо ужасно. Четиринадесет деца изчезнаха… — Гейбриъл вдигна снимка на едно от отвлечените деца. — В това число и едно момченце на име Роберто Кабрал.