Джон Хокс - Златният град

— Вътре има стерилен бинт и марля.

— Възможно ли е някой от хората ти да го е ранил?

— Едва ли. Най-вероятно си е купил нож и е махнал проследяващите чипове.

Мая извади от колана си автоматичния пистолет на Бун. Той стоеше спокойно, сякаш очакваше да бъде екзекутиран, но тя му подаде оръжието с дръжката напред.

— Не вдигай никакъв шум, докато се изкачваме. Ще сме лесни мишени в мига, в който се озовем на светло.

Свещеника й беше дал пушка с рязана цев и кожен ремък. Напомняше й на лупара , каквито носеха мъжете в Сицилия. Мая преметна ремъка през рамо, скочи на веригата и се промуши през отвора между вратите. Бун я последва и двамата тръгнаха нагоре към мината.

Въздухът бе студен, чист и миришеше на градински чай. Единственият шум идваше от генератора на мината — бръмчеше като косачка, изоставена от объркания си собственик насред пустинята.

Първата постройка беше шперплатова, с ламаринен покрив. Светлината проникваше през налепените по прозорците стари вестници.

— Какво има вътре? — попита Мая.

— Тук двамата пазачи спят и готвят.

Една дъска изскърца, когато стъпиха на верандата. Мая се опита да надникне през прозорците, но вестниците ги покриваха напълно. Тя вдигна пушката и прошепна на Бун:

— Отвори вратата и се дръпни настрани.

Той бавно натисна дръжката и бутна вратата. Мая се втурна вътре.

Имаше само едно дълго помещение с хладилник, газова печка и кухненска маса. На пода до един преобърнат стол лежеше труп. В средата на бялата му тениска имаше тъмно петно кръв, втора рана се виждаше под катарамата на колана му.

— Кой е този?

— Бивш австралийски полицай. Казваше се Вос.

— Къде са децата?

— Сложихме нарове в сградата за обогатяване на рудата.

Върнаха се в мрака и продължиха нагоре покрай машини за трошене на камъни. След разбиването рудата минаваше през филтри и корита, а после се товареше на колички и се откарваше към депото за обогатяване.

В депото светеше и Мая чу радостна музика от телевизор. Опря приклада на рамото си и рязко отвори вратата. В средата на помещението имаше походни легла. Телевизорът върху масата показваше програма с танцуващи животни. Още един мъртвец лежеше на няколко крачки от телевизора с отворена уста и очи.

— Само двама ли бяха?

Бун кимна.

— Може би Дойл е отвел децата в пустинята.

— Не мисля. Тъмно е. Не би могъл да ги намери, ако се разбягат. Да вървим в мината.

Излязоха от депото и тръгнаха по тесните релси, по които някога бяха минавали количките. Недалеч от върха на планината над шахтата бе вдигната конструкция от стоманени греди. Електромотор задвижваше лебедка, която вдигаше и спускаше стоманена клетка, в която бяха товарили количките.

— Това товарен асансьор ли е?

— Да — отвърна Бун. — Ако е свалил децата в шахтата, те не могат да избягат и ние не можем да ги спасим.

— Защо?

— Ще чуе лебедката, когато вдигнем клетката. И ще убие всички, преди да успеем да слезем.

Мая огледа района.

— Случайно да си чел „Пътят на меча“ на Врабеца?

Бун кимна.

— Там има глава за оценяване на противника. Най-слабият противник е онзи, който очаква победа.

— И мислиш, че Мартин Дойл попада в тази категория?

Мая вдигна един омазан с грес стар пешкир.

— Той очаква да чуе асансьора, но това няма да се случи.

Раздра пешкира на две, преметна пушката през врата си и се качи на подпорите. Уви кърпата около стоманеното въже и увисна в средата на шахтата.

— Идвам след теб — каза Бун.

— Не е необходимо.

— Това е моя отговорност.

Спускане няколко метра. Стоп. Още малко надолу. Стоп. Преди година бе срещнала баща си в Прага и бе наръгала човек в една алея. Оттогава животът й се оформяше от онова, което бе скрито от очите. Имаше чувството, че се спуска в някакъв таен свят. Някъде под повърхността щяха да бъдат убити невинни души.

Въжето се разлюля и тя едва не се изпусна. Погледна нагоре, видя, че Бун е на десетина метра над нея и също се спуска, и се опита да продължи малко по-бързо. Стискаше въжето с крака, за да контролира спускането си.

Накрая стигна тавана на кабината и спря. Очакваше всеки момент Дойл да нападне.

Нищо не се случи и тя слезе в главния тунел на мината. Светлината идваше от покрити с прах крушки, закачени на оранжев кабел. Тунелът се разклоняваше в две посоки, но отляво чу гласове. Деца пееха в хор с уплашени треперливи гласове:

— Щастлив ли си, не се плаши,

плесни с ръце…