Джон Хокс - Златният град

Притиснала пушката към гърдите си, Мая тръгна по тунела. Малки ръчички пляскаха. Пеенето продължаваше. После чу мъжки глас да отеква от каменните стени.

— Хайде всички, по-силно! По-силно!

Мая стигна завоя на тунела и видя пленените деца. Пред тях стоеше едър мъж — като някакъв диригент на хор, недоволен от представянето им. Децата го гледаха покорно и с ужас, докато мъжът отмерваше ритъма с ръка.

— Щастлив ли си, не се плаши,

плесни с ръце и покажи…

— Не пляскате — каза Мая.

Дойл посегна към пистолета си и докато се завърташе към нея, тя стреля. Сачмите го отхвърлиха назад и той рухна на земята. Тялото му се сви в спазъм и се отпусна. Злата сила, която го движеше в този свят, се стопи, оставяйки само един труп.

Мая остана замръзнала в този момент на унищожение, а децата се разплакаха.

Сълзите и уплашените им лица промениха всичко. Тя преметна пушката на гръб, за да не я виждат, пристъпи напред и заговори с успокояващ тон:

— Спокойно. Всичко е наред. Никой няма да ви нарани.

Хвана едно момиченце за ръка и го поведе заедно с останалите през тунела.

— В безопасност сте. Лошия човек го няма. Сега ще се върнете при семействата си.

Бун ги чакаше на дъното на шахтата. Вратата на асансьора изскърца пронизително, когато я отвори. Децата забързаха в клетката като малки пиленца, опитващи се да скрият от ястреб, но вместо да влезе след тях, Бун затвори вратата и се обърна към Мая. Изглеждаше така, сякаш току-що е изгубил битката.

— Има още едно дете.

— Какво?

— Тялото на още едно дете, в края на терминала. Нямаше я в списъка.

На Мая й прилоша. Беше влязла в планината и бе унищожила този демон, но се бе провалила. Без да мисли, докосна корема си. Цялата й предпазливост се изпари, докато следваше Бун в тунела към Т-образната пресечка.

Беше готова да види труп, но там имаше само чакъл и прах. Внезапно Бун извади пистолета си и се обърна към нея. Нямаше начин да се защити.

Бун се взира в нея сякаш цяла вечност. Мая виждаше мъката и болката в очите му.

— Прости ми.

Мая кимна. „Да. Прощавам ти“.

С бързо движение Бун вдигна пистолета и се застреля в главата.

Свещеника използва електронния ключ на Бун, за да влезе в стаята на хотел „Кълвър“. Моментално видя двата трупа на пода и на дивана. Сложи найлонова торба на ръката си, завъртя дръжката и влезе в спалнята. Третият наемник лежеше до леглото с изненадана физиономия.

Докато стоеше до мъртвия, Свещеника си спомни цитат от събраните проповеди на Айзък Джоунс. „Глупакът призовава демон да жъне нивата му и да му носи вода. Но демонът ще унищожи господаря си“.

— И още как — промърмори Свещеника. Изглежда, демонът на Бун избиваше всичко около себе си. Като внимаваше да не стъпи в кръвта, Свещеника провери банята и килера, след което звънна на Мая.

— Току-що намерихме три мъртви плъха.

— Махайте се оттам и помогни на приятеля ни да намери брат си — каза Мая. — Ще се обадя, когато получа повече информация.

Свещеника излезе от сградата и се върна при колата. Когато претърсваха стаята на Бун, Мая бе намерила кафяв плик с черно-бели снимки на отвлечените деца. Гейбриъл седеше на предната седалка и ги разглеждаше.

— Бун каза истината. В стаята има трима убити. Сега какво ще правим?

— Може би сега е моментът да предизвикаме Братството. Ако децата са все още живи, това ще подкрепи версията ни.

— Реч ли ще изнасяш?

— Да изчакаме Мая да се обади. Ако новините са добри, ще активираме Червея на откровението. В раницата имам лаптоп и уебкамера. Трябва да влезем в интернет на място, където няма да ни пречат.

— Може да използваме салона ми за бойни изкуства. Учениците ми продължават да го държат.

Зави на юг и пое през стария си квартал. Познатите гледки се носеха покрай колата. Начално училище с телена ограда. Магазинче за понички с решетки на прозорците. Редица палми с графити по тях, бележещи границите на различни улични банди.

В центъра на Лос Анджелис имаше небостъргачи, но като цяло градът се състоеше от евтини двуетажни постройки с хоросанови фасади. Сега Свещеника не чувстваше никаква връзка с определен град, език или име в паспорт. Толкова много неща на този свят бяха просто светлинки, играещи по дансинг.

Старата школа по бойни изкуства се намираше в един минимол на Флорънс Авеню. Магазинът за алкохол си бе все още там, но онзи за видеокасети бе заменен с козметика. Двамата му най-добри ученици Марко Мартинес и Дани Ву не бяха сменили надписа на витрината, но бяха добавили знак на прашната ивица до тротоара. На него имаше четирима души — чернокож, бял, латиноамериканец и азиатец, които летяха във въздуха в различни бойни пози. Отдолу пишеше: „Мисли. Чувствай. Бъди истински. Защити се!“