Джон Хокс - Златният град

Мобилният й телефон иззвъня. Беше Свещеника.

— Къде си?

— На магистралата, в източна посока.

— Мъжът, с когото пътуваш, ни каза истината. Току-що намерихме три мъртви плъха.

— Махайте се оттам и помогни на приятеля ни да намери брат си. Ще се обадя, когато получа повече информация.

Когато прекъсна връзката, Бун я погледна през рамо и попита:

— Какво каза Холис Уилсън?

— В хотелската стая имало три трупа.

— Дойл е умен. Няма да се даде лесно.

— Карай — каза Мая. — Ще измисля нещо, когато стигнем.

Завиха по щатско шосе 14 — четирилентов път, който изкачваше верига ерозирали хълмове, покрити със суха растителност. На всеки петнайсетина километра имаше градче с еднакви ресторантчета, разположени между „Старбъкс“ и „Макдоналдс“. Мая не пропускаше нито един знак, но погледът й непрекъснато се връщаше към мъжа зад волана. „Най-добрият момент ще е, когато стигнем мината“.

— Ти уби баща ми.

— Да. Опитах се да го накарам да ми съдейства, но не се получи. Тръна беше много голям инат.

— Така или иначе щеше да го убиеш.

— Вярно е. Нямаше логична причина да го държа заключен някъде.

Бун погледна в огледалото и премина в другото платно. Спокойният му глас и липсата на емоции й напомняше за един човек — баща й.

— Смятам да те убия — каза тя. — Но в известен смисъл ти вече си мъртъв. Ти си картонена кутия, в която няма нищо. Не те е грижа за никого и никой не го е грижа за теб.

— Беше ме грижа за дъщеря ми. — За първи път гласът на Бун бе колеблив и изпълнен с болка. — Бих умрял вместо нея онзи ден, но останах жив. Не зная защо живях.

Прехвърлиха хълмовете и видяха магазините и уличните светлини на долепените един до друг Палмдейл и Ланкастър. Това бе най-далечната точка на разпрострелите се предградия, чиито жители всеки ден пътуваха от центъра на Лос Анджелис до ипотекираните си фамилни къщи. Веднага щом отминаха района, пустинята Мохаве ги обгърна от всички страни. Единствените светлини тук бяха осветените билбордове на индиански казина и клиники за пластична хирургия. „Променете външния си вид! Променете живота си!“ — крещеше един от надписите, а над него някакъв пластичен хирург с гладка кожа, доктор Патмор, се хилеше като идол на съвършенството.

Розамънд бе пустинно селище за пилотите и военните, които работеха във военновъздушната база „Едуардс“. Населението бе толкова мобилно и непостоянно, че минаха покрай паркинг, на който имаше къщи на колела. Излязоха от магистралата, минаха покрай един търговски център и завиха надясно край местната гимназия. Изкривени дървета растяха край пътя, а в далечината се виждаше планина с три върха. Беше отделена от всичко друго и се открояваше така, сякаш земята бе изхвърлила нещо зловредно и го бе запратила нагоре към небето.

Бун излезе от асфалтирания път и спря пред порта с голям надпис „Частна собственост! Влизането забранено“.

— Този път води нагоре към мините.

— Колко още остава?

— Пет-шест километра.

— Изгаси фаровете и карай бавно.

Бун отвори портата, върна се в колата и продължи по черния път към планината. Имаше луна и звезди, но пътят беше обрасъл с бурени и лесно можеха да го изгубят. След първия километър Мая свали прозореца. Чуваха се щурци и хрущенето на чакъла под гумите.

Бун спря пред входа на изоставена златна мина в средата на склона. Мястото бе оградено със сигнална ограда с бодлива тел отгоре, навсякъде имаше надписи „Влизането забранено“. Някой вече беше дошъл тук — пред заключената с верига и катинар порта беше паркирана червена кола.

Слязоха. След като Бун я беше довел до златната мина, от съществуването му нямаше смисъл. Пушката беше шумно оръжие. По-добре беше да му пререже гръкляна.

— Той е тук — каза Бун. — Това е колата на един от наемниците ми. Дойл я е взел, след като е убил хората в хотела.

Мая погледна нагоре по склона. Светлини маркираха виещ се към върха на планината път.

— Кой пази децата?

— Двама от хората ми. Ще се усъмнят, ако Дойл се появи сам.

Бун отиде при червената кола, отвори вратата и огледа боклука, оставен от Дойл на предната седалка. Мая докосна камата под якето си, но се поколеба и не я извади.

„Нека съдбата решава“, помисли си и извади генератора на случайни числа. Четно число означаваше смърт; нечетно щеше да отложи решението й. Натисна копчето. На екрана замига 3224. Произволният номер изискваше смърт, но предизвика контрареакция, която беше незабавна и сигурна. „Не искам това — помисли си тя. — Не съм такава“. Скри устройството преди Бун да се обърне към нея.