Джон Хокс - Златният град

— И сега какво? — попита той.

— Ще чакаме.

— Ами ако ни открие?

— Тогава ще бъде неприятно изненадан. — Тя подаде на Гейбриъл фенерчето и посочи отсрещната стена. — Заставаш там. Щом влезе в стаята, светни директно в очите му.

— А ти?

Мая изтегли меча от ножницата и зае позиция до вратата.

— Той има автомат. Ще реагирам колкото мога по-бързо.

Изминаха пет минути преди нападателят да изрита предната врата. Стъпки отекнаха по голия под, скърцаха врати — мъжът претърсваше къщата. Ругаеше тихо всеки път, когато откриваше празна стая.

Отново стъпки. И после тъмна фигура замръзна в коридора. Гейбриъл включи фенерчето и Мая вдигна меча си.

— Тук сте значи! — каза познат глас.

— Холис! Ама че изненада! — Гейбриъл се разсмя и свали фенерчето. — Как ни намери?

— Свързах се с Липата. Той ми каза, че сте тук.

Мая излезе от засадата си.

— Радвам се да те видя, Холис. Помощта ти определено ще ни е от полза.

— В колата имам пушка и два сигурни телефона. Но първо трябва да изясним нещо. Смених името си, Мая. Липата прие тази промяна. Искам и твоето позволение.

Гейбриъл го погледна объркано.

— Какви ги говориш? Не ти трябва позволение, за да използваш фалшиво име. Всички сме с подправени паспорти.

— Няма предвид паспортите. — Мая прибра меча в ножницата. — Какво име ще използваш?

— Свещеника.

— Наистина ли желаеш този живот, Свещенико?

— Приемам го.

— Наистина ли желаеш тази смърт?

— Приемам и нея.

Мая си спомни как Холис и Вики вървяха хванати за ръце по Катерин Стрийт в Ню Йорк. Двамата любовници си бяха отишли завинаги.

— Проклет от плътта — тихо рече тя.

— Да — каза Свещеника. — Но спасен от кръвта.

Бун мина прохода Сепулведа в часа пик и продължи към Лос Анджелис. Хиляди коли пълзяха по магистралата като мудни кръвни клетки в запушена артерия. Повечето хора седяха и слушаха музика или безкрайното бърборене на следобедните предавания. Бун беше следил някои от тях и му бе станало смешно от постоянното използване на думата „свобода“. Новият обществен ред нямаше нищо общо със свободата. Приличаше по-скоро на една фабрика, която бе посетил навремето в Хонконг — морковите вървяха по конвейера, компютър автоматично отделяше дефектните, а останалите отиваха за опаковка и продажба.

През последните осем години се бе посветил на унищожаването на враговете на Братството и установяването на Паноптикона. Понякога работата бе опасна или неприятна, но рядко му се бе случвало да преживява моменти на съмнение. Сега имаше чувството, сякаш небето се е пропукало като кристално кълбо. Опита се да се съсредоточи върху текущите си задачи — мини в съседното платно, наблюдавай колата пред теб, — но разбунтувалият се ум продължаваше да повдига въпроси. Почти се зарадва, когато Карлос Рамирес му звънна по телефона. Разсейването му дойде добре.

— Имаме проблем, господин Бун. Дойл е зле.

— Сутринта му нямаше нищо.

— Да, зная. След като разговаряхте, тръгнахме към Кълвър Сити и се регистрирахме в хотела. Всичко беше наред, но следобед Дойл каза, че го боли корем, и си легна.

— Сега как е?

— Още лежи, пъшка и се поти много. Канеро и Райлс са при мен. Мислят, че може да е някаква болест, която е пипнал в Тайланд. Нали се сещате, малария или нещо от сорта. Да го водим ли в болница?

— Не.

— Тогава какво да правим?

— Сложете лед в торбички и ги поставете при врата и под мишниците му. В момента пътувам. След десет минути съм при вас.

Кълвър Сити бе отделно градче, заобиколено от Лос Анджелис. През Втората световна война в него се бяха намирали повечето холивудски студия, но сега от тях бе останало само едно.

Хотел „Кълвър“ беше триъгълна сграда в центъра. Приличаше на дълъг и тънък дядо, заобиколен от бърбореща тълпа винарни и ресторантчета.

Бун влезе и взе асансьора до двата резервирани апартамента на осмия етаж. Почука, но никой не отговори. Нима вече бяха отвели Дойл в болницата? Защо не му се бяха обадили?

Стаите бяха платени с кредитна карта от фиктивна корпорация на Каймановите острови. Бун слезе във фоайето и показа картата на младия служител на рецепцията. Получи два електронни ключа, върна се на осмия етаж и влезе в първия апартамент.

Майрън Райлс, бивш полицай от Тексас, лежеше мъртъв на пода в локва кръв. Вторият от екипа, Антъни Канеро, бе проснат на дивана с дупка в челото. Стената зад него изглеждаше така, сякаш някой е пръснал червено мастило по белия гипс.