Джон Хокс - Златният град

Странникът кимна съчувствено. Мая се зачуди дали няма да се наложи да стоят и да гледат как Джозета плаче. Но майката на Вики бе силна: взе чантата си и тръгна към вратата.

— Ще дойда в осем сутринта. Бъдете готови.

Стояха в дневната и я гледаха как излиза и си тръгва.

— Превръщат Вики в светица — каза Мая.

— Май натам отиват нещата.

— Но тя беше обикновен човек, Гейбриъл. А не лице от витраж. Помниш ли нощта, когато пя в караоке бара? И как Холис я учеше да танцува?

— Светецът е просто необикновен човек с няколкостотин години отгоре.

Седнаха на масата в кухнята и загледаха как слънцето се спуска към хълмовете като оранжев балон, на който му изтича хелият. Гейбриъл реши да си вземе душ. Докато включваше компютъра си и пращаше кодирано съобщение на Липата, Мая го чуваше как пръхти под студената вода.

Джозета бе права — банкрутиралият строеж беше безопасно място за пренощуване, но някои неща в къщата я изнервяха. Някой бе сложил във всяка стая снимки на женена двойка и двете им деца. На една от снимките семейството стоеше на кей, а момчето държеше голяма риба. На друга момичето беше с пачка на балерина и изправено на пръсти.

Гейбриъл се върна, извади сандвичите от торбата и ги сложи на масата. Косата му беше мокра.

— Когато бях малък, често си мечтаех за къща като тази. Нови мебели. Заден двор. Родители, които организират празненства и канят много приятели.

— И аз исках нещо такова. Къща в Хампстед и баща, който не обикаля света да убива хора.

Голямото легло в спалнята се оказа шперплатова платформа, заметната със завивки. Когато се стъмни, разпънаха спалните чували върху нея. Гейбриъл лежеше до Мая с ръка под главата й. В този момент тя имаше чувството, че са отдавна женена двойка и се познават открай време. Винаги беше мислила за любовта като за страст и жертва, но тя беше и такава — момент на спокойна близост, която сякаш щеше да продължи вечно.

Гейбриъл се усмихна.

— Против „правилата“ на арлекините ли е да кажа, че си прекрасна?

— Мисля, че вече нарушихме повечето правила.

— Добре. Защото ти си прекрасна и съм щастлив, че тази нощ съм тук до теб.

Целуна я, обърна се на една страна и заспа. Мая седна и се опита да предположи какво ще се случи. Следващите няколко дни щяха да са опасни, но поне кракът й беше почти оздравял. Макар сутрин стомахът й да се бунтуваше, все още не изглеждаше бременна. Гейбриъл не бе забелязал витамините и лакомствата, които носеше в раницата си. Реши сутринта да стане по-рано и да хапне няколко бисквити, преди да започне деня.

Нощен вятър духаше от каньоните. Гейбриъл се обърна на лявата си страна и тя се загледа в него. Луната беше в трета четвърт и ивица лунна светлина докосваше тялото му. Студена светлина. Баща й винаги наричаше луната така.

Чу приглушен звук в далечината — звук на приближаващ автомобил. Стана, мина по студените плочки, излезе в дневната и надникна между завесите. Пред къщата беше паркирана спортна кола с две врати и гюрук, фаровете й осветяваха склона. Шофьорът-сянка изключи двигателя и излезе. Държеше нещо в дясната си ръка. След миг Мая различи късия силует и извития пълнител на автомат.

Изтича обратно в спалнята и разтърси Гейбриъл да го събуди.

— Бързо се обличай. Трябва да се махнем оттук!

— Защо? Какво става?

— Навън има някой.

Полусънен, Гейбриъл навлече панталоните и ризата си.

— Сигурно е просто приятелят на Джозета.

— Не ми се вярва дякон да носи автомат.

По вратата задумка юмрук. Гейбриъл приключи със завързването на обувките си, а Мая грабна фенерчето и преметна тубуса с меча през рамо.

— По-бързо! Ще излезем отзад.

Гейбриъл отвори плъзгащата се врата и излязоха в двора. Мая си помисли дали да не изтичат по улицата, като се прикриват зад храстите, но незабавно отхвърли идеята. Не познаваше терена, а атаката можеше да дойде от всяка посока. Правилото на арлекина гласеше: „Избери пътя на врага си“.

Някой с трясък влезе в къщата. Мъжът с автомата. Извика нещо, но думите му бяха неразбираеми.

— Стой до мен — прошепна Мая. — Ще се барикадираме в друга къща.

Изтичаха по тротоара и се втурнаха през улицата към една от къщите, която така и беше останала без алея и външно оформление. Гейбриъл заобиколи и изрита кухненската врата.

Празната къща миришеше на катран и борови дъски. Нямаше полилеи; голите жици висяха от тавана като корени в пещера.

Мая поведе Гейбриъл по късия коридор към спалнята.