Джон Хокс - Златният град

Пръстите му докоснаха шишенцата алкохол по рафта, но той устоя на изкушението. За първи път от страшно много години искаше да поговори с някого за онова, което го тормозеше, но това бе невъзможно. Бун нямаше никакви приятели: грешка е да се разкриваш на друг човек. Естествено, винаги има хора, които вече те познават много добре.

Върна се в спалнята, включи компютъра и започна да отговаря на имейл. Но някои спомени напираха с такава сила, че пръстите му замряха над клавиатурата. Може би трябваше да се срещне с нея и да се изправи пред слабостта, която представляваше тя. Ако имаш враг, трябва да го унищожиш, дори врагът да е просто аспект на самия теб.

Антъни Канеро и Майрън Райлс бяха другите двама от екипа, който работеше в Лос Анджелис. Бун ги извика и им каза, че отива да огледа място за среща. После пое по крайбрежния път с взетата под наем кола.

Шосе 1 бележеше границата между континенталните Съединени щати и синьо-зелената шир на Тихия океан и Бун имаше чувството, че минава през гранична зона с магазини за сърф и крайбрежни вили. Сутрешната мъгла се вдигаше и във водата заиграха слънчеви зайчета.

Санта Барбара беше на два часа път северно от Лос Анджелис. Навремето това бе сънено градче със строги закони за строителство, които задължаваха всяка сграда в центъра да има червени керемиди. Сега бе странна смесица на богатство и плажен стил; място, където жените, пазаруващи в скъпи бутици, носеха скъсани джинси и тениски.

Северно от центъра градските архитекти бяха отделили място за молове и извънградски къщи с лека конструкция и измазани с хоросан стени. Навремето Бун беше живял в една от тях, но онова бе друг живот и друга реалност. Сега имаше чувството, сякаш кара към собственото си минало.

Офисът на Рут се намираше в двуетажна сграда недалеч от шосето. След раздялата им тя беше започнала да работи за една застрахователна компания и сега бе лицензиран брокер. Бун влезе в приемната, където млада жена говореше по телефона, докато унищожаваше космически чудовища на компютъра.

— Да? Какво обичате?

— Кажете на Рут, че е дошъл господин Бун.

— О. — Рецепционистката го зяпна и вдигна телефона.

По стълбите се чуха стъпки и се появи Рут — практична на вид жена със син костюм и очила с черни рамки.

— Виж ти каква изненада — рече тя предпазливо.

— Е, мина доста време.

— Почти осем години.

— Може ли да поговорим?

Рут се поколеба, след което кимна леко.

— Нямам много време, но можем да изпием по кафе.

Бун последва жена си до едно съседно кафене. Момичето на тезгяха беше вплело раковини в косата си. Взеха картонените си чашки и излязоха в двора до паркинга.

— Е, защо си дошъл, Нейтан? Да не би най-накрая да си решил да поискаш развод?

— Не. Освен ако ти не го желаеш. Имам работа в Лос Анджелис и реших да намина да те видя.

— Има само едно нещо, което знам за теб. Един неоспорим факт. Че не правиш нищо без причина.

„Да й разкажа ли за Майкъл Кориган?“ — запита се Бун. Не беше сигурен. Проблемът с разговорите с други хора бе, че те рядко следват сценария, който е в главата ти.

— Е, как си, Рут? Какво ново в живота ти?

— Доходът ми се покачи миналата година. Преди осем месеца ми направиха акт за превишена скорост. Но, разбира се, най-вероятно всичко това ти е известно.

Бун не отрече твърдението й. След влизането си в Братството бе уредил да получава месечни отчети за телефонните обаждания на Рут. Данните бяха свързани с подробна информация за онези, с които бе разговаряла повече от три пъти за период от шест дни. Освен това програмата „Норм-Ал“ непрекъснато следеше кредитната й карта и сравняваше покупките й на алкохол и лекарства с регионалната норма.

— Нямам предвид фактите от живота ти. Просто исках да знам как си.

Рут се вгледа в него и Бун се почувства като на разпит.

— Много съм добре, Нейтан. Имам приятели. Започнах да наблюдавам птици. Опитвам се да водя пълноценен живот.

— Радвам се да го чуя.

— Случилото се с нас и с другите родители бе като самолетна или автомобилна катастрофа. Все още поддържам връзка с някои от групата за взаимопомощ. Повечето продължихме напред, но всички сме дълбоко наранени. Ставаме всяка сутрин, ходим на работа, връщаме се и приготвяме вечеря, но никога няма да се излекуваме напълно.

— Аз не съм наранен — рече Бун. — Онова… ме промени . Накара ме да видя света такъв, какъвто е.

— Трябва да приемеш миналото и да продължиш нататък.