Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Когато отвориха вратата, бях се сгушила в дъното на килията. Лиснаха отгоре ми кофа с ледена вода, вдигнаха ме, завързаха ми очите и ме измъкнаха навън.

Влачили я надолу по някакъв тунел, после я оставили да върви сама, заобиколена от десетина могадорианци. Не виждала нищо, но чувала доста — писъци и плач на други затворници, които се намирали там по неизвестни причини (щом чува това, Сам наостря уши и сякаш иска да я прекъсне и да попита нещо, но се отказва), ревове на зверове, заключени в отделни клетки, дрънчене на метал. Натикали я в някаква стая, оковали я за китките с вериги към стената и запушили устата й. Свалили превръзката от очите й и когато най-после привикнала към светлината, видяла Катарина, окована с верига на отсрещната стена, със запушена уста, очевидно била много по-зле, отколкото Шест се чувствала.

— Най-накрая влезе могадорианец, който изглеждаше като всеки човек на улицата. Беше дребен, с космати ръце и гъсти мустаци. Почти всички от тях бяха с мустаци, сякаш се бяха учили как да се смесят с останалите, като са гледали филми от началото на осемдесетте. Беше облечен с бяла риза с разкопчано горно копче; неизвестно защо, очите ми се спряха върху гъстия кичур черни косми, които се подаваха оттам. Погледнах го в тъмните му очи и той ми се усмихна, като ми даде да разбера, че очаква с нетърпение да направи с мен това, което си е намислил. Тогава заплаках. Плъзнах се надолу по стената и увиснах на оковите около китките ми, гледайки през сълзи как той вади ножчета за бръснене, ножове, клещи и бургия от бюро, разположено по средата на стаята.

Щом приключил с ваденето на всичките двайсет и повече уреда за мъчение, могадорианецът се приближил до Шест на сантиметри от лицето й и тя усещала киселия му дъх.

„Виждаш ли ги? — попитал я той, а тя не му отговорила. — Смятам да използвам всичките върху теб и твоя сепан, освен ако не отговориш вярно на въпросите, които ще ти задам. Ако ли не, уверявам те, и на двете ще ви се иска да сте мъртви.“

Избрал тънко бръснарско ножче, закрепено към дръжка с гумено покритие, и погалил Шест отстрани по лицето.

„От дълго време съм по следите ви, дечица — казал той. — Убихме двама и сега тук си имаме още един, независимо кой номер си. Както може да си представиш, силно се надявам да си номер три.“

Шест не отговорила, притиснала се плътно към стената, искало й се да може да потъне вътре в нея. Могадорианецът се хилел, плоската страна на острието все още докосвала лицето й. Изведнъж той завъртял острието и го притиснал към бузата й и като я изгарял с поглед, с рязко движение го прокарал надолу, оставяйки дълъг и тънък разрез по лицето й. Всъщност опитал се да го направи, но пострадало неговото лице. От бузата му веднага бликнала кръв, крещял от болка и ярост, преобърнал с крак бюрото, всичките инструменти се разлетели наоколо и той гневно изхвърчал от стаята. Шест и Катарина били завлечени обратно в килиите си и държани в мрак още два дни, преди отново да се намерят със запушени уста и оковани с вериги към стените на същата стая. На бюрото с превързана буза седял същият могадорианец, сега изглеждал далеч по-неуверен от преди.

Той скочил от бюрото и свалил превръзката от очите на Шест, грабнал същото ножче, с което се опитал да я среже предишния път, вдишал го пред лицето й и го завъртял, а острието проблясвало на светлината.

„Не знам кой е твоят номер…“

За миг тя помислила, че той отново ще се опита да я реже, но вместо това той се обърнал и прекосил стаята до Катарина. Стоял до нея, гледал към Шест, после допрял острието до ръката на Катарина.

„Но сега вече ще ми кажеш.“

„Не!“ — изпищяла Шест.

Тогава могадорианецът много бавно направил разрез върху ръката на Катарина, просто искал да се увери, че може. Захилил се още по-силно и до първата резка направил нова, много по-дълбока. Катарина стенела от болка, а кръвта й се стичала по ръката.

„Цял ден мога да правя това, нали разбираш? Ще ми кажеш всичко, което искам да знам. Като начало ще ми кажеш кой е твоят номер.“

Шест затворила очи. Когато отново ги отворила, той бил до бюрото и въртял кама, която сменяла цвета си при движение. Вдигнал я, искал Шест да вижда как острието се променя и свети, оживявайки. Тя усещала неговото настървение и глад за кръв.

„И така твоят номер е… четири? Седем? Или може би си извадила късмет и номерът ти е девет?“

Катарина клатела глава, опитвала се да накара Шест да мълчи, а Шест знаела, че няма мъчение, което би накарало нейния сепан да проговори. Но знаела също, че самата тя би предпочела да умре, вместо да гледа как осакатяват и обезобразяват Катарина.