Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Не е истина! Гледам бордовата карта в ръката си с едро напечатания номер на мястото ми и се питам дали Крейтън не го е избрал нарочно. Може и да е съвпадение, но по начина, по който се развиват събитията напоследък, нещо не вярвам много на съвпадения. Няма да се изненадам, ако се окаже, че мястото на Марина е зад мен на седми ред, а това на Елла отзад на десети. Но не, двете момичета се настаняват безмълвно до мен и трите започваме да оглеждаме внимателно качващите се пътници. Когато си преследван, трябва постоянно да си нащрек. Никой не знае кога може да се появят могадорианците.

Крейтън ще се качи последен, след като е огледал всички останали пътници и чак когато се увери, че нищо не ни застрашава на самолета.

Вдигам щората на прозореца и наблюдавам наземния екипаж, който се суети насам-натам под самолета. Очертанията на Барселона се мержелеят в далечината.

Коляното на Марина се тресе бясно до моето. Много ѝ се събра напоследък — битката при езерото вчера срещу армия от могадорианци, смъртта на нейния сепан, намирането на сандъка ѝ, а и това, че сега за пръв път може би от десет години насам напуска града, в който е преминало детството ѝ. Нервна е.

— Всичко наред ли е? — питам я.

Пред очите ми пада кичур руса коса и ме стряска. Бях забравила, че я боядисах сутринта. Това е само една от многото промени през последните четирийсет и осем часа.

— Всички изглеждат нормално — прошепва Марина с поглед върху претъпканата пътека между редовете. — В безопасност сме, поне така ми изглежда.

— Добре, но не това имах предвид.

Леко я настъпвам по крака и тя спира да тресе коляно. Хвърля ми бърза извинителна усмивка, преди да продължи да оглежда зорко един по един качващите се пътници. След няколко секунди коляното ѝ започва отново да подскача. Аз само поклащам глава.

Жал ми е за Марина. Живяла е затворена в усамотено сиропиталище със сепан, който не е искал да я обучава. Бил е загубил реалната представа за нещата и най-вече за това защо сме тук на Земята. Правя всичко възможно да ѝ помогна, да запълня празнините. Мога да я науча как да контролира силата си и кога да използва своите развиващи се завети. Като начало се опитвам да ѝ покажа, че може да ми се довери.

Могадорианците ще си платят за това, което сториха. За това, че ни отнеха толкова много от онези, които обичахме, тук на Земята, както и на Лориен. Моята лична мисия е да ги унищожа до последния от тях и да се уверя, че Марина също е отмъстена. Тя току-що загуби не само своя най-добър приятел Ектор там, на езерото, но също както се случи и с мен, убиха пред очите ѝ нейния сепан. Това е нещо, което винаги ще помним.

— Как е там долу, Шест? — Елла се привежда към мен през Марина.

Поглеждам отново през прозореца. Мъжете под самолета правят последни проверки и започват да прибират машинариите си.

— Засега всичко е наред.

Мястото ми е точно над крилото, което ме успокоява донякъде. Неведнъж се е налагало да използвам заветите си, за да измъквам пилота от критична ситуация. Веднъж, когато летяхме над южната част на Мексико, използвах телекинезата си, за да изместя самолета няколко градуса надясно само секунди преди да се разбием в билото на една планина. Миналата година спасих сто двайсет и четирима пътници при една ужасна гръмотевична буря над Канзас, като обвих самолета в непроницаем облак от студен въздух. Изстреляхме се през бурята като куршум през въздушен балон.

Когато наземният екипаж се премества на следващия самолет, проследявам погледа на Елла, която се взира в началото на пътеката. Къде ли е той? Поглеждам наново към крилото и оглеждам внимателно района за най-малкото необичайно нещо.

Навеждам се и пъхам раницата си под седалката. Всъщност тя е празна и лесно се сгъва отдолу. Крейтън ми я купи на летището. И трите трябва да изглеждаме като обикновени тийнейджърки, казва той, като гимназистки на екскурзия. Затова и в скута на Елла лежи учебник по биология.

— Шест? — Марина ме гледа въпросително. Чувам как закопчава и разкопчава предпазния си колан.

— Какво?

— Ти си летяла и преди, нали?

Марина е само една година по-голяма от мен, но със сериозния си замислен поглед и с новата си елегантна прическа с коса, която едва покрива раменете, може лесно да мине за по-голяма. Точно сега обаче тя гризе нокти и притиска колене към гърдите си като уплашено дете.