Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Самолетът поема по пистата и Марина ме сграбчва за китката.

— Много ми се иска Ектор да беше сега тук. Той щеше да пусне някаква шега, за да ме успокои.

— Всичко е наред. — Елла я хваща за другата ръка. — Сега имаш нас.

— А пък аз все ще измисля нещо смешно, което да кажа — предлагам.

— Благодаря — казва Марина, макар че това прозвучава като нещо между хълцане и давене. Ноктите ѝ се забиват в китката ми, но аз не реагирам. Усмихвам ѝ се окуражително и миг по-късно вече сме се отделили от земята.

През последните два дни ту идвам на себе си, ту отново губя съзнание, като се люшкам назад-напред в халюцинациите от болестта. Последствията от въздействието на синьото силово поле пред планината на могадорианците ме държат много по-дълго, отколкото ми беше казал Девет, както физически, така и психически. През няколко минути мускулите ми се стягат в изгаряща болка.

Опитвам се да отклоня съзнанието си от агонията и оглеждам малката стая в тази разпадаща се изоставена къща. Дори да бе искал, Девет нямаше да намери по-отвратително място, където да се скрием. Не мога да повярвам на очите си. Виждам как шарките на жълтия тапет на стената оживяват, фигурките пъплят като мравки по петната от мухъл. Напуканият таван сякаш вдишва и издишва нагоре и надолу с ужасяваща скорост. Голяма назъбена дупка в стената разделя спалнята от дневната, сякаш направена от огромен чук, който някой е метнал към нея. Подът е осеян със смачкани кутии от бира, а цоклите са надробени на парчета от животните. Слушам как нещо шумоли в дърветата отвън, но съм твърде слаб, за да се изплаша. Миналата нощ, когато се събудих, една хлебарка лазеше по бузата ми. Едва събрах сила да замахна с ръка.

— Хей, Четири? — чува се през дупката в стената. — Буден ли си, или така ми се струва? Време е за обяд, храната ти ще изстине.

Изправям се в леглото. Главата ми се върти, докато се препъвам в прага на това, което някога е било дневна, и рухвам върху парцаливия сив килим. Знам, че Девет е някъде там, но не мога да задържа очите си достатъчно дълго отворени, за да го видя. Всичко, което искам, е да сложа главата си в скута на Сара. Или на Шест. Която и да е от двете. Не мога да мисля трезво.

Нещо топло ме удря по рамото. Претъркулвам се и виждам Девет, който е увиснал на тавана над мен, и дългата му черна коса се е провесила към пода. Той гризе нещо и ръцете му са мазни.

— Къде се намираме? — питам.

Слънчевата светлина, която влиза през прозореца, е твърде силна и аз затварям очи. Имам нужда от още сън. Имам нужда от нещо, което да проясни главата ми и да ми възвърне силите. Опипвам с пръсти синия медальон на врата си с надеждата, че това ще ми даде малко сила, но той просто си виси студен на гърдите ми.

— В северната част на Западна Вирджиния — отвръща Девет между две хапки. — Свърши ни бензинът, не помниш ли?

— Смътно — прошепвам. — Къде е Бърни Косар?

— Навън. Нашият Бърни както винаги е на поста си. Той е добро животно. Я ми кажи, Четири, как стана така, че точно ти от всички гардове се обзаведе с химера?

Аз изпълзявам към ъгъла на стаята и се подпирам, с гръб към стената.

— БК беше с мен на Лориен. Тогава се казваше Хадли. Вероятно Анри е решил, че няма да е лошо да го вземе за пътуването.

Девет мята от тавана някаква кост.

— Като дете аз също имах две химери. Не помня как се казваха, но все още ги виждам да тичат около къщата ни и да късат каквото им попадне. Загинаха във войната, докато защитаваха семейството ми.

Девет се умълчава за миг и стисва челюсти. За пръв път го виждам да се размеква. Радвам се, макар че това е за кратко.

— Както и да е, така поне твърдеше моят сепан.

Взирам се в босите си крака.

— Как се казваше сепанът ти?

— Сандор — отвръща той и се изправя на тавана. Обут е в моите обувки. — Странно е. Буквално не помня кога за последен път съм казвал на глас името му. Понякога ми е трудно да си спомня лицето му.

Гласът на Девет става суров и той затваря очи.

— Но предполагам, че това е нормално. Както и да е. Те са тези, които са заменими.

Последните му думи ме блъсват като ударна вълна.

— Анри не беше заменим, нито пък Сандор! Нито един лориенец не е бил някога заменим. И си ми върни обувките!

Девет изритва обувките и те падат в средата на стаята, после тръгва спокойно по тавана и надолу по стената отзад.

— Добре де, човече, знам, че не беше заменим. Понякога просто ми е по-лесно да мисля за него така, разбираш ли? Истината е, че Сандор беше изумителен сепан.